Легенда на шрифта:
С *** и Italic са означени случки от бара X.
Преживяванията от Терминал 1 са „нормални“.
Кралят е мъртъв! Да живее кралицата!
Тя е облечена в Union Jack рокля, която стига до пода. Красивата й кестенява коса е фризирана в кок, а коронката виси почти във въздуха от едната й страна, малка и фръцната. Нежно ми казва откъде какво да си взема, за да ми даде подарък от торбата с изненади. Висока, красива, аристократична и вечна, носи се из Терминал 1. Заедно е с един джентълмен, който й помага по стълбите, приветстват всички влизащи поданици на майка Великобритания. Свитата й също е навсякъде. Само кучето липсва.
“I’m half in love with Elizabeth and I’m half in love with you.” Mystery Jets диагноза.
***Тя не е кралица, но държи с рехави движения кралска корона върху главата си. Слабичко момче й акомпанира на дансинга. Ту маха, ту слага короната. После я скрива някъде под мишницата. Абитуриенти. Де да бяха дошли на брит партито…***
Доста обсъждана тема е тоя пуст брит, или беше, все едно. Жив ли е, умрял ли е, има ли глава, няма ли, колко лесно е да се имитират велики неща и що за птица е ShakerMaker?
Закъснявам. 10:40. Празно е. Britpop is dead.
Jeremy? не чакат повече и започват с плейлиста. Kings of Leon и Use Somebody разтриса с мелодрама. Качва се Raja Dabdub и Деница за Tender на Blur, а после Лъчо от Q-check. Underdog на Kasabian кънти в гигантския, пълнещ се все по-бързо, Терминал 1. Всички музиканти се вплитат идеално и звучат супер напаснaто. Сресана мъка, облечена в бяла риза, закопчана догоре.
“I say – take me out!” Franz Ferdinand, my dear.
***„Добър вечер на всички гости в бар Х. Аз съм вашият диджей Y и тази вечер ще се забавляваме, както само ние си знаем. Мили дами, заповядайте на дансинга. Бъдете по-усмихнати, мили и по-happy.” – диджей и микрофон. Откога съм имигрирала на друга планета? Хората се поклащат от учтивост към песента, а танцьорката на подиума наваксва заобикалящата я скованост. Слава Богу, телефонът ми звъни.
-Къде си?
-Назад във времето! – не се сдържам, но смехът ми изчезва в изкуствения облак, който намирисва на спомени от дискотека “Двата бряста” в Черноморец.***
Защо всички са толкова красиви на бритпоп? Този въпрос ме мъчи 11 години вече. „Всички различни хора са интересни”, споделя ми пред огледалото в дамската тоалетна една висока сладурана, бивша Лондончанка. „А тука хората са различни и красиви. Това е.” Тръгва си за Брюксел и ме оставя в клуба пълен с The Beautiful Ones. Аз срещам един от тях и го питам въпрос съвсем не на място, който също ме измъчва от доста време: „Верно ли е, че Шекспир е починал след пиянски запой с Бен Джонсън и един свещеник в кръчмата “Русалка”?“ Преподавателят ми по Ренесанс отговаря без да се замисля: „Доста е подозрително, че е починал на рождения си ден, но да кажем, че е слух.”
Вслух сме за следващата група. Нещо ми соли на очите на Casual Threesome и Wild Horses. Гледам от балкона. Пчеличките отдолу шумят и се запознават по красота. Искам да замълчат и да поплачат с мен. Просто е красива. Песента.
Запяват Deep Purple и се мръщя – оф, точно тая вечер ли, не може ли някоя Bitter Sweet Symphony?…
***“What is love, baby, don’t hurt me, don’t hurt me no more”. Britроклята ми страда и се рони по земята под звуците на най-втръсналото ретро на света. Глътка въздух на AC/DC. Какво му беше лошото на Deep Purple? Ушите ми долавят любима песен и скачам.
-Не скачай така, тука никой не танцува така! – спирам и зазяпвам танцьорката отново. Тя не вижда никой.***
Басистът на Остава зяпа хората, провиснали се по балконите на Терминала и раздава автентичност в ризка и папионка. Къде е BritSpotting-ът без Остава? Пет пъти питам жената до мен как се казва – Петко Спасов – и защо свири с Остава или по-точно защо не свири по-често с групата. Остава не остава за бис, но забравяме, потопени в следващата епопея от песни. Всичко се движи в каданс от екстаз. Горе по стълбите трима слизат в такт с песента и импровизират сцена от мюзикъл, долу Мистър Фрийстайлър огъва глезени на дансинга, чупи стойки, бъбреци, поляга назад и почти настъпва хора, но по магия никога не го случва. Обявявам го за гений и всички танцуваме все едно сме на батерийки и първи приятели. Някакъв човечец си гони растата, а ние му я подаваме. Няма по-голям кеф от това да ти пуснат парче, което си мислел, че никога няма да чуеш в клуб и е на един месец – Lana Del Rey с West Coast. Обичам го тоя Терминал и хората вътре.
***„Ние ще си ходим. Късно е, утре ставам рано.” Излизаме бързичко в бялото фоайе, разминавайки се с лошо гледащи широки мъже, които не поздравяват всеки. Точно 23:45 е. Алелуя, it’s over! Отивам си вкъщи.***
„Колко каза?”
„6:30 часа е.”
„Леле-е-e, ами не мога да си тръгна. Не е истина просто, не ми се прибира.”
Знам, че лъчите на слънцето пак ще изгорят вампирските ми устни и очи, докато избутвам тежката черна врата на Терминала. Но ако пуснат химна на душата ми и чуя some sounds that recognize the pain in me? Как да си тръгна току-така? Скърцам със зъби от угризения, че не се сбивам за честта на един човек, правещ моди в София, но се възхищавам на тестостерона наоколо. Облакът мисли пресича рицар. Рицарят се приближава и целува ръката ми:
„Спечелих ли с този двубой Вашето сърце?” Усмивка.
O Muses and Fair Ladies and Noble Knights!
Never let me go!
Thank you, Sir ShakerMaker!
Long Live Britspotting!
Suede – Beautiful Ones
[media link=http://www.youtube.com/watch?v=xqovGKdgAXY]
- Total: 0
