Приказка без начало и край

Приказка без начало и край

Защо не дават на тези 200 души отпред да влязат? Сега разбирам. Христо Ботев явно се е смалил. Възможно ли е да е от хомеопатията?

Трезвен като краставица уплашила котка, се насочвам към трибуните и със задоволство гледам опашките пред бара. Тази битка не значи нищо за мен, не и тази вечер. Разбира се, още нямам представа, че съм на път да преоткрия вътрешната война на младо поколение като философия. И слава Богу…

Изведнъж, всички вдигат ръце и надават радостен боен вик. Започва се. Ето го лудият учен. Очилата му отиват, крайно време беше да „улегне“.

Влизам точно за началото на сета… Свен Вет още ме обича.

Но, всяко начало е трудно. В началото бил „Хаоса“, но изписан с „у“, той мигновено се превърнал в Хаус. О дяволе, неграмотни ми друже, нима ме караш да се моля на ортака ти за техно (надявайки се точно в този момент да е диджей, а не българин). Уви сетът започва с голямо „У“ като „Улегнал“. Не съм го виждал от години, възможно ли е вече… да не ме обича?

Качвам се на трибуните. Трезвен съм и така ще е чак до сутринта и още месец (приятно ми е, истински рейвър)…Ужас! Спокойно, на Свен Вет съм, много народ има… дебил, идиот, пичка, реклама…

Да! Тази картинка извиква Дежа Вю от уютните дълбини на тийнейджърството ми: Пиян на щайга, 30 и няколко годишен пънкар, с двулитрова Аспазия пълна с ракиджос. Алелуя!

Пичът не може да стои на краката си. Личи му, че е прескочил шано, но твърде рано, и е купонясвал, така че силите му да свършат точно за началото на сета (на Свен Вета…). Иска ми се да го разцелувам. Той обаче има други планове – сяда и заспива. Дали?

В блажен унес, подобно на собствената ни планета, пичът се завърта около оста си и започва да витае из микро галактиката ни като пумпал. Човек го гледа, притеснява се, надява се, че ще направи пълен кръг, за да затвори цикъла и ще се събуди… Но всичко се повтаря отново и отново. Неуморимостта на забързаното ни, еднообразно битие – ден след ден, година след година, живот след живот. Ето, краят на тази година идва и хоп, всичко започва отначало. И това ще продължава вечно, докато кръжим в блажения си унес. Какво ни остава, приятели? Да стискаме зъби! (в случай, че няма двулитрова Аспазия, разбира се).

Слава Богу, в основата на всеки жизнен цикъл стои любовта. Вместо аз да го целувам, нашият човек поема инициативата. Аха мен да целуне, аха някоя от околните планети. Кръжи ли, кръжи и току главата кимне в такт музиката, на честотите на вселената. Възможно ли е природните катаклизми да са знак, че Земята куфее?

Слава Богу до парти Армагедон не се стига и Еврика! Той се събужда, отлепя очи като новородено, но вместо да се разплаче, се ухилва. После примлясва, предлага ракия на всички и си тръгва. Класика!

Чак ме хваща яд, че му отказах. Ебаси истинският пич и колко много спомени, последният от които, се явява най-важен.Аз съм на парти!

Гдриииш! Свени дропва такъв военен марш, че всички започваме да подскачаме под строй. Партито явно започва. Такава музика те кара да си дадеш ясна сметка защо саундтракът на Матрицата не е фънки джаз, а по време на отварящата сцена на Блейд не звучи инди рок. Без повече глезотии. Зареждат се онези киселинни звуци, които напълно те убеждават, че чичо ти Вет е луд учен, а ти си животинка, която участва във важен експеримент за благото на човечеството. Или поне на парти машините…

Тогава, по-сладки от течаща от тавана кръв, влизат онези семпли, наподобяващи паркиращ космически тир и човек си казва: Бах мааму, как можа да ми се досере точно сега.

Психомеопатия! Поне имам алиби – „Насрах се от  кеф!“ За радост, Свени затяга положението, за да минем на друга важна тема.

Техно

Земи тоя немски бас. Налага ми се да присвия очи и ноздри, както и да издавам звуци, които човек не би издал просто така, освен ако окончателно не се е примирил с реалния си произход, осъзнавайки факта, че партито е същинска кочина. Уплашен от миналото изречение, човекът в мен крясва  „Айде-е-е“, с цел да се реабилитира, с което обаче единствено си навлича  гнева на епичните мрачни синтове, които му отговарят: „Свинщина-а-а!“  (на немски).

В случай, че някой все още го вълнува каквото и да било, нова нежелана мисъл се прокрадва в съзнанието ми. Явно, предвид хомеопатичното ми състояние и новосъздадените обстоятелства, тази вечер ще се направя на таратор с шкембе.

Но стига врели некипели, ето каква е суровата истината: Купонът ме повлича, изцежда ме и ме изплюва като сладко сексче. Време е за почивка. Сядам… Не паля цигара, дори вода не съм пил, но 99% от мен нямат нужда.  За разлика от предния, този етап от партито явно ще мине под знака на краставицата.  Въпреки това, толкова ми се дивее, че започвам да помпам Шазам сякаш съм пича до мен и това е фитнес.

Шазам отвори се!

Дидънт куайт кеч ит!

И така десет пъти. Ебати съкровището.

Мечтата на всеки в моята ситуация, който няма желание да счупи телефона си, се сбъдва. Пичагата идва да ми каже кой е тракът. Аз не го чувам, но точно в този момент плочата прескача. Магията на човешкия шазам…  Реклама, в която product-ът е изместен от human placement. Безплатно или безценно? Само за спорта! Смей се, Свени, смей се!

Както и да е…

Партито направо е чук, точно като мен, докато пиша тези глупости вместо да танцувам. Яко техно завладява зала Христо Ботев. Онзи специфичен тътен. Войната на младото поколение за вътрешна свобода. Отряд от пичове, селяни, артисти, финансисти, гимназисти, крокодили, чинчили, чалгари, рейвъри, разцепени батки и трезвени пикльовци… На кой му пука като всички сме на една вълна? По – революционно е от повечето битки в историята на човечеството. Един диджей въоръжен с киловати, срещу цяла публика въоръжена с настроение. Но целта не е някой да падне в боя и сърцето му да спре. Тъкмо обратното, битката е сърцата ни да синхронизират ритъма си, за да споделят енергията наоколо. В един момент вече не е ясно кой кой е. Каква хармония… Трудно можеш да откриеш подобно явление в сегашният свят, нали? От колко време народът ни се бори да се обедини като хората на това парти? И докъде го е добутал? Сърцето ни е голямо,  но къде е  бийта?

Ако умеех да пиша, бих разтупкал и вашите сърца, но уви – предпочитам да слушам. Хрумва ми, че техното е идеална метафора за нашата „нова ера“. Мисълта ми се изчиства от привидното еднообразие на тази музика, а всъщност тя постоянно се трансформира. Точно като живота, но с обратно въздействие. Успокояващо! Аз съм пичът с Аспазията и бийтът ме люшка, за да не заплача. Технологиите, You Tube, постовете, гифовете… Всичко е толкова забързано, объркано и преливащо, че накрая просто се слива в едно усещане за тревога. Кой има време да възприеме, че природата си е все същата? Тя си е там, винаги на място и в движение. Непрестанен ритъм – еднакъв, но различен. Техно. Наше, ваше… все едно. Добре, че е тая шибана музика да ни го напомня.  

Силничка е хомеопатията… Таратор с шкембе!

Ето какво, майната им и на тупането, и на пиенето, и на пафкането. Майната им и на хомеопатията, и на таратора, и на шкембето. Единственото нещо което ни трябва, за да усетим музиката е… музика. Не се съмнявате в пулса на живота, нали бе свини?

Без съмнение, ако Свен Вет е улегнал, то е само на външен вид. А на кой му пука за външния вид, когато се лее мощно техно?

За малко да забравя, че бях с тениска на Девня Цимент!