В понеделник икономиката на София претърпя удар, който беше нанесен неделя през нощта.
Столичното БВП беше смъкнато с некви стотици хиляди за един ден. Така е работата, когато правиш събития от 11 вечерта в неделя.
Хората на средна възраст бяха в различна степен притеснени от сърдечно-съдови усложнения. Офисите в понеделник осъмнаха с част от популацията си като живите мъртви.
Около хиляда пулсиращи глави бяха пронизани от образа на Дани Глоувър, който уморено им казваше, че са туу олд фор дис шит. С треперещи по клавиатурите пръсти, всеки си е правил сметката и си е преценял добре ли е било или не.

снимки: The Crazy Ninja Doctor
30 години от „93 till Infinity” Souls Of Mischief. Легендарен албум, дето сума ти известен рапиращ народ цитира, като сериозно влияние. Калифорнийски звук високо качество.
В личната история на окъснелия дописвач тоя албум влезе десетина години след излизането си. Началото на 2000-те години, София, България. Три дузини изтървани 20-годишни зверчета обикаляха центъра на София и си изсмукваха мозъците от шишета по пейки и градинки, и слушаха всякаква музика, ама визуално бяха малко по-рап – широки дрехи, смъкнати гащи, ама леко и елегантно, по-скоро Ню Йорк, отколкото Л.А., пософиянчено.
Някъде в тия нощни безумия, когато знаеш без капка основателно съмнение, че си безсмъртен, 93 till Infinity песента стана химн. Винаги се пускаше някъде към средата на вечерта, като градусът е висок и глъчта поглъщаше всичко, независимо дали е някъв бар с горките хора вътре или градинка, в която вече няма място за други хора.
Първите приглушено-мътни акорди, които карат ума сякаш да отскочи нависоко и да се зарее в разни вътрешни панорами, моментално изкарваха едни резки „ААААААААААА!!!!“, „ООООООУУУУУУ!!!“ и „ЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!“ от гърлата на близо четиридесетте момчурляка, които бяха заедно тогава почти през цялото време.
Възторг, прегръдки, наздравици, мокри целувки по вратовете, клатене в ритъм, полет из въобразените калифорнийски пейзажи, през които Немирните Души те поемат и те носят със себе си на облака от съмнителни пушеци. Taiji ти обяснява как чилва с всичките си хора от 93та година до Безкрая. Безсмъртието на младостта, която не знае, че обречено е изтекла, опиянението, непомрачено от ентропията, пепелта и прахта.

В 11 вечерта се озовахме част от тия в София Лайв, заедно с има-няма 1000 човека. Чух, че преди това ФАРС са били доста яки. Не знам, влязохме навреме за диджеите на гостите, които ни подгряха с разни миксчета. А после излязоха пичовете от Souls Of Mischief.
Възторг от хората. Както знаем, публиката тук е вечно жадна и посреща всичко живо като някакви полубогове. Те ни се кълняха, че като последна дата от 40-дневното им турне, ние сме били най-яките, ние им вярвахме, крещяхме свободно и под команда от МСтата на сцената.
По едно време един от тях ни припомни, че са минали 30 години от пускането на албума. 30 години били доста време. Попита ни колко от нас са били живи в него момент. Гора от ръце. Попита колко от публиката са родени 93та година или след това. Малка горичка от ръчички. Вика:
Споко, след 30 животът става все по-добър.
Викам си: „Евалла, бе, Буда“ и си мисля за лоши и влошаващи се навици, калциране в сосовете на собствената лудост, постепенния телесен, умствен, психически разпад, винаги дебнещия Край и вечно забитото в сърцевината „Какво е всичко това?“

Неусетно, дойде и Самата Песен. Изпуснаха я „без да искат“ като едно неволно „опа“ с палав блясък в очите. Тълпата гръмна. Taiji започна да изрежда хората, с които чилва от 93та до Края на Всичкото, гледахме се с моите хора. Възторг, широки усмивки, засилени глави напред-назад. Ама и малко болки в кръста. Очите светнали, ама и едно блясъче в дъното на очната ябълка. „Това ще свърши, то вече свършва…“
Последни благодарности колко сме били яки, напускане на сцената, завеса, край. Тълпа навън, цигари, питиета, шумотевица, лек хлад. 2 часа през нощта. Бърза бира с хора, които искаш да виждаш повече, отколкото ти се получава, ала ежедневията ви раздърпват.
Два и нещо. Леко джаснат в главата от 5 бири за 40 лева, безпокойствието на вече започналия понеделник, се промъква през биреността и настоява да си вземеш такси.
Газ до вкъщи. Вратата леко стърже пода, докато се затваря. Ключове щракат, тишината на вкъщи. Дрехи долу, тениска, останала половин бира в гърлото, легло.
Два и половина. Време е за най-великият спорт в тоя живот – скоростно спане, изкуството да побереш осем здравословни часа сън в четири.
Понеделник. Аларма, очи, гурели, объркване, сутрешни ритуали, подтичване за градския транспорт, логване. И така до завинаги. И после нищо.
- Total: 0