Перспективата за преживяване на две поредни порции S.A.R.S. на 11-ти и 12-ти април в ТерминалЪТ не беше за изпускане. Ето защо Ивицата и Гери решиха да споделят впечатленията си от безметежните вечери на летището, всяка по свои си начин.
Вечер ПЪРВА, в която ти си си ти.
Автор: Ivitsa
Не знам точно колко време свириха S.A.R.S., но колко и да беше, на публиката не й беше достатъчно и часове след концерта продължаваше да си припява ло-ло-ло-ло-ло-ло-о-о … А диджеите бяха принудени да пускат отново, и отново S.A.R.S., за да не се сърдим, че не ги слушаме пак, и пак на живо.
S.A.R.S. се раздадоха не само с доброто си изпълнение, но и с непрекъснатия контакт с публиката. Разбирахме се на сръбско-български… Да, нямаше никаква нужда от английски. Нямаше изгубени в превода, всичко беше ясно: Ana, Perspektiva, Debeli Lad, Ti, ti, ti, Ratujemo ti I ja, Bojana. Песните бяха изпети с любезното и гърлено съдействие на публиката – вокалът Žarko Kovačević раздаваше многократно микрофона си на ревящата тълпа. И не само на нея, ами и на акордеона, тромпета, барабана… Всеки един от бандата се развихри виртуозно. Преплитащи се текстове на песните за перспектива, политика, ракия и любов въздействаха дълбоко емоционално, за да накарат целия терминал да крещи „Оставка, оставка”.
Може би на сръбски думата е различна, защото за миг вокалът сякаш се зачуди за какво иде реч, но само след секунда заби с подходящо парче – To Rade и публиката изригна. To rade, to rade gangsteri iz vlade/podmeću bombu pod palatu pravde.
Няколко лирически парчета поуспокоиха еуфорията и предизвикаха капка романтика. Пламъчета от запалки засветиха из Терминала. Както обикновено, времето излетя, а S.A.R.S. дадоха знак, че ще се разотидат с поклон. Но всички волеха още, волеха, волеха и да пийнат ракия с групата. S.A.R.S. бяха принудени да излязат на бис, ама бисовете не бяха безбройни, както миналата година на концерта им в Маймунарника. Въпреки това всички се смяха доволно, защото когато А(н)на се смее, всичко е добре.
А тези, които искаха да продължават да слушат S.A.R.S., имаха възможност да излетят от Терминал 2 и следващата вечер.
Вечер ВТОРА, събота, 10 без 20, такси.
Автор: Гергана Райжекова
Као лепо причаш по S.A.R.S.- ски?
Наскоро разправях на едни приятели за комфортната ми зона и стречинга. Та стречингът се проявява тогава, когато излезеш от комфортната си зона и правиш неща, които никога не би направил. Тоест скачаш директно в зоната на чудесата. Еми моята комфортна зона граници няма, се оказа – смеем се с тях.
Затова припкам по черна рокля на цветя, за да си спра такси и да отида сама на S.A.R.S. в Terminal 1. Строежното ми усещане, че щом отивам в Терминала ще има приятели ме държи дзен, а същността ми на новофил – че каквото и да става винаги мога да се запозная с 5-10-20 уникуми, които да си развържат езика за благото на някоя и друга дисертация.
Достойна опашка пред входа и прескачам всички с претенции към списъка с гости. Чаша пластмасов алкохол за добре дошли от усмихнати момичета, които ще си тръгнат с началото на концерта. Жалко.
Почвам да разпитвам за S.A.R.S., но бързо се отказвам:
„Еми слушам ги от една седмица.”
„В Маймунарника миналата година беше…. (insert екстазна физиономия here)”
„Готини са, не, не става пого, те не са такава банда.”
„А каква са?”
Край.
Ще си пия ментата и просто ще си гледамS.A.R.S., каквото и да означава абревиатурата – крайници, вируси, все едно. 6 мъже и една жена излизат.
Около мен вече има само мъже и ококорвам уши от щастливи викове. Мъже се прегръщат все едно са току излезли от казармата или някоя война, едни такива целувки по челото, бира капе по гърба и олива изгладени ризи и мен. Смея се и махам с ръка, на такова щастие как да се сърдиш. Хвърчат пластмасови чаши и вече се сърдя.
„Ама как така ще хвърляш чаши ей така?”
„Еми, защото мога и ей тука и сега мога да го направя.” – очаквах по-сопнат отговор, а не ода на свободата…
„Аха-а-а, значи работиш в офис сигурно.”- закачам се. Момчето ме поглежда, а офисът прозира в понеделнишко, изгладняло за летене в Терминала, премигване: „Не, тука мога, не можеш да ме разбереш.” Не мога то е ясно, то е някакво мъжко такова споделено нещо.
Един от Ramones повдигнал се на оградата пее на микрофона. Руки горе и песен-химн ни отлепя от пода и залепя за нечии чужди обувки. Де да можеше някой да направи .gif за това подскачане.
Тия по балконите всичко изпускат.
Не ме свърта. Искам обяснение защо всички мъже днес на концерта са толкова щастливи и запрятам глезени по стълби, ъгли и барове. Един сърбин пише на салфетка нещо. Любопитствам по усмивка и разбирам, че не са ги изпели вчера тия песни и щял да им я (салфетката-пищов) подаде, да не се излагат днеска. „На челото ли ще му я залепиш?” – кикотя се, а той: „Нищо не ти разумям!” По-добре, мисля си.
Прекалено рано си тръгват от сцената S.A.R.S., но химна на Перспектива не спира да мучи гладно от всички стени. Бързо пиша в бележника умни наблюдения за захласнатите люди, които на другия ден не мога да разчета. Мистерията на българските гласове блъска за бис.
Продадено!
Хлябът може да е “Budjav” в Студентски град, но компанията отдясно не спира да обожава тази песен.
400 щастливи мъже.
А жените – тях волим да ги волим, пеят све и се прегръщат. Као лепа перспектива, перспектива, перспектива, перспектива, ло-ло-ло-ло-ло-ло-лололо… Айде, видимо се!
[flickr_set id=“72157643884800015″]
Вижте също и:
- Total: 0
