Зорница и Балкан се бяха скитали по Черна Гора и Хърватска през изминалите дни. Звездица, по-малката сестра на Зорница, се беше завърнала от далечна саксонска страна, където изявява висотата на таланта, труда и интегритета си в сферата на космическите технологии. Мда. Каруците, които ще ни преведат през небето към звездите, където ще срещнем боговете си като равни.
Та ние трябваше да пристигнем в Чачак в един уречен ден и час от август 2013. От любимата София с автобус до аутобуска станица „Ниш“, оттам пеша до изхода на града, спирка за Боза и разни месива, палци, отегчение, прокрадващо се черногледство, но не, и в крайна сметка се озовахме в Чачак, на бензиностанцията.
Броени минути по-късно пристигнаха и Зорница, и Балкан, пресни-пресни от Черна Гора и Хърватска. Шматкали се първо по каньона на Тара с каяци, после по разни къщички с глезене, домашна храна, гледки и наблягане на виното, та се бяха размекнали вече. Малко време отне преди локвеността да стане общо душевно състояние. Без стрес, без ежедневие, героите от вторник, сряда и понеделник от през януари ги няма. Четирима човека, една плазма на втечнено-безметежно-неебателно-взаимноприятно присъствие, което поражда смях и леко странно поведение.
Ей, село, село, пусто село! Щом го видях и веднага разбрах. Едно неясно, смътно, но въпреки това категорично, инстинктивно знаене…“Тука ше става мазаляк, брато…това е сцената, друго няма.“ Няма такава долинка, с кирлива, едвам влачеща се, задавена в собствените си храчки, рекичка, която да минава по диагонал за ербаплъка и да украси с няколко завоя и моста пейзажа, разбираш ли. Само за възпяване от плачещ и подигравателен тромпет, в памет на трагичните щети от една нощ на балканска лудост с около десетина хиляди участника. Бедствие. Западноевропейците започват да се оглеждат плахо още към 22.30-23.00. После постепенно намаляват. Парти, парти, до един момент, после не разбират. Не могат. Както и ние не можем да проумеем снежната им хармония като общество (породена и изкована в студа), така и те не разбират нашия транс в оня момент. А ние си полудяваме и даже още не сме почнали.
Пристигнахме, намерихме ебати далаверата – паркинг в двора на къща с място за две палатки, с ползване на баня и тоалетна, за 3 евро на вечер на човек. 2 вечери, 6 евро, смех. Още на първия ден се породи оня особен вид мимолетна любов между хазяин и туристи, които са си допаднали. Хазяйката три пъти ни носи кафе от нея, защото сме били „връло лепи и фини“. Пълно размекване ти казвам. След като се уредихме, заразщъкахме наляво-надясно и през организираните купчини от месо и бира стигнахме до селския стадион, където него ден щяха да се провеждат полуфиналите за тази година. Толкоз. Наш‘та фирма това разбра. Полуфиналите за 2013. Гуча Оупън ли беше, Лимитид или нещо друго, нема значение.
ВАЖНОТО Е,ЧЕ СЕ РАЗЦЕПИХМЕ!!!
Какви полуфинали, бе, мадафака? Тия не ни оставиха часове и часове наред. Молиш се да спре музиката, защото ти си й роб. Когато тя свири, просто няма спирачки, краката ти са нейни, а не твои отдавна. И некви изроди минават по хората, и продават стотички ракия в разфасовки за пепелник за фас, онова, недораздутото пластмасово шише за цигари по фестове. Ама с ракия до горе. И нема спиране, батко. Точно като в джаза, брато. Задава се една основа и върху нея един по един и в разни комбинацийки почват да импровизират различните други инструменти до припадък. И така по 12 пъти. Не по-малко, бате, честно. Крясъци, екстаз, пот, хора по прожекторите, хора във въздуха наоколо, хора в стратосферата.
Има нещо, което плаши тия, които са имунизирани към тая музика, човеци с обноски и други такива постижения – норвежци, германци, датчани, французи, англичани, дори италианци и испанци. Мигат и не разбират, нещо им свива под лъжичката. Мда, рожеци. Тука Один и Тор не играят. Те се опитаха да дойдат, но приключиха в Перник. Чука на Тор краси входната врата на Тропиканата в Перник. Да, бе, баш, Тропиканата, дето е зад автогарата точно. Когато я има тая музика и когато ги има хората, от които е излязла, на едно място, по-добре да се бяга. Хиляди и хиляди души от държавите наоколо, събрали да честват музиката си. Опасно е. Много и много години и епохи дори, целенасочен международен труд е отишъл, за да разедини всички тия хора. Дори в английския език съществува думата
“Balkanise – divide (a region or body) into smaller mutually hostile states or groups.
„Ambitious neighbours would snatch pieces of territory, Balkanizing the country“
„Балканизирам – разделям (регион или цялост) на по-малки, взаимно враждуващи държави или групи.“
„Амбициозните съседи късали парчета от територията, балканизирайки държавата“.
Думата възниква, познайте кога? Ами в периода на Балканските войни. Защо ли? И всичко им е излязло по сметка. Без три неща: Духът, музиката и ракията. Неразрушени и ненарушими. Ключовете, които събират разбитите парчета и връщат толкова страхувания колос, когото са разбивали така внимателно толкова дълго време. Страх ги е какво може да направим, когато сме пияни и слушаме музиката, и сърцата си. Страх ги е, че после ще се сетим, че няма нужда да сме пияни, за да сме в това състояние…
„Е за тая ракия, ей от тоя хълм, там отсреща брах ябълките,“ казва шефчето и ти сочи хълма отсреща. Ти така или иначе си си дошъл в двора му сам в състояние на приказка и с омекнал мозък, така че всяко нейно продължение е добре дошло. Поразказа ни за ракията, кое къде е брано, технология, едно-друго. Той е знаел вече 25 минути преди ние изобщо да сме се появили, че ще купим една бутилка ябълковица и една крушовица. Това повдига едни интересни въпроси за свободната воля и има ли почва у нас, ама айде не на ракия тия работи.
Денят беше следващият след първия. Вече във фазата на клиширан августовски следобед със селце и рекичка. И така, след 20 минути, формацията от четири полу-плужека, полу-човека, се оттегли по посока на „Ливадката до рекичката“ с 2 бутилки ракийчица. За едната не бяха предупредили. Беше ледена. В августовския зной в 8 ръце седеше едно стъклено парче лед, пълно с крушовица с цвят на блед мед, през който минава слънчева светлина. Е, к‘во праиме, колеги…
„Оп! Ау! Ей… дай само да пробвам, че ми седи така студено в ръцете, ужас, много е неудобно. Мда. Я дай и аз да видя… ей! Верно бе, то не може да го държи човек това. Дай бърже да пийна и да дам…Балкане! Е, Балкане! Земи, бе, пръч!“
И то какво имахме предвид, какво стана… Омаскарени по светло. Това човек може да си го позволява най-много два пъти в годината. Без да сме го мислили нарочно, обаче си изхабихме единия път баш навреме. Че то кога, ако не на сръбско и скара на Сърбия, август месец?!
Та, лъснáли като тава намазана с олио тава, си вървехме четиримцата, без образ и идентификация, към купищата с месо, бира и музика. И пак се озовахме на стадиона, тоя път за финалите. Заеби финалите, бате! Недоумение. Нещо беше зверски спънато. Снощи имахме хора-космонавти излязли по организъм извън орбита за първи път в човешката история, а днеска нещо, к‘во праиме? Куцо, зле, тъпо, пичове. То па и завале, ама из ведро, зверската, нема такова. На цялата тая неадекватщина сега й тури и един порой, е така, да видиш какво става. Еми, кво става? Ти си на 20 минути пеша от вас. На третата си безнадеждно мокър. На петата вече нищо нема значение. По-голяма степен на мокрота не може да съществува. По-идеална пияност няма. Нощта изведнъж е пълна с проливен мрак, в който изведнъж сякаш всички са деца и всички блуждаят до глезените във вода, по-мокри от никога преди, застанали в кръг, пияни, незнаещи, неотчитащи, но някак разбиращи собствения си транс. Асфалтените улици са като сиви червени килими за талазите вода, които се стичат с увереността на река надолу по пътищата, издълбани от човека. И всички скачат, плискат, крещят, пеят, повръщат, пикаят, танцуват и кръжат в неописуем и необясним, но много конкретен възторг. Някак си стигнахме до вкъщи. Каширахме се под навеса на къщата и бяхме с отдавна пълната ябълковица, която трябваше да отиде за армаган на френдовете, щото и без това „няма да я пием, понеже днеска ни е лошо“. Аха. Затова и некои от нас ходиха на ръце нанагорно на пътя в насрещното. Мхм, да, да…
Отворихме очи, объркани на последното ни утро в Гуча. Някъде около изгрев е и през процепите на гурелите и сутрешната си неадекватност се оглеждаш наоколо. Като бойно поле след битка в някоя от Балканските войни. Ама, слава Богу, без войната! Просто събрали се и изригнали много балканци. Клатя се, роня гурели и се чудя, ако тая енергия се вложи със същата животинска директност в нещо друго, какво ли може да излезе? Цели пътища и сгради, единство, цяло бъдеще, може би…
Последна закуска. Хаотична поръчка от 1 кило свинско ронено, току-що слезнало от скарата ей там, 4 кафета, 2 бири и 2 води. Събираме някакви цялости между ушите си, промърморвайки и изстенвайки от време на време, а в двора на кръчмата цепи некъв цигански оркестър на макс. Добре, че няма нужда да се мърдаме, за да наблюдаваме сцената. Една класическа балканска мутра в дълбините на възторга. 11 часа сутринта е, а той е издържал за последните 16 часа пиене, около 9 литра бира и 1.5 литра концентрат. Но, не, той не спира. Задъхва се, но не спира. Усеща наклона, нанагорното, което го очаква, ако реши да продължи, но той няма да спре. Поема въздух, изпива една бира на екс за хидратация, измучава към небето като разгонен елен-лопатар и вика оркестъра. Изригва в банкноти по тях и продължава нагоре по склона. Тотал щета, баци.
Оригваме се дискретно на кафе и свинско, тръгвайки си предоволни от поредната яка кръчма с печено месо на 20 лв. килото. Яжте хора, пийте, месо има, бира също, на кръв да Ви стане! Дотътрихме се до колата си и започнахме да се отдалечаваме от селото. Постепенно издрапвахме от калта, образувана от кал, бирени кенове и всякакъв друг вид човешка слуз. Най-накрая изскочихме на чистото регионално пътче и се подкарахме по красивите завои на обратно, с гледки към разни долчинки със спретнати селца, с подредени дворове и прочее. Доста пасторална и готина част на полуострова, целия път от София до Гуча, и обратно, абсолютно си заслужава минимум заради това.
Идете, вижте, пробвайте, преценете Вашата си идея за свининг, свинуване и свинщина. Моля Ви, не си мислете, че ще става въпрос за нещо друго. Много е интересно и разнообразно, но е неизбежно в свински контекст. Буквално. Над четири дена вече е за играчи в „А“ група. Ние си отидохме като аматьори, олéпихме се като кънкьори, пошматкахме се, преядохме, попрепихме и си тръгнахме. Чух, че имало компании, нашенци, които идвали там за 7-8 година да стоят по десетина дена. Ама те май беха от Враца, така че там всичко може.
Пътят към София беше пълен със завои, докато стигнем магистралата, леки, мързеливи бирички на задната седалка, слънце в небето и нáсърце, и Джони Кеш. Яко Джони Кеш, бате, да.
Иначе за един десерт след морето или, може би напротив, на път за Черна Гора, Адриатика или Италия, Гуча се е отепало за място за минаване. Задължително е и за циганина, и за българина у теб. Действай.
[media link=https://www.youtube.com/watch?v=vt7Xstk5k_g]
- Total: 0
