Душа и пот по клавишите. James Leg.

Душа и пот по клавишите. James Leg.

А можеше да започна например с: „…този път ще успея да…„, „…дочаках и аз да го чуя на живо„, „…когато разбрах, че ще идва самият…„. Еми… не. Не знаех за съществуването на уникалния James Leg преди в ръцете ми да попадне пореден флаер на Alarma Punk Jazz Fest (за другата страна на флаера – следващия път).

Точно това харесвам на тези невероятно емоционални за мен събития. Неподправеността, нерафинирания звук (или пък другата му крайност), ъндърграунд емоцията, живото звучене по Българското национално радио и не на последно място, това че намирам нови и незнайни за мен музикални измерения. Смея да твърдя, нескромно, че имам прилична музикална култура от широк диапазон, но радостта да чуя нещо ново и разтърсващо ме кара постоянно да ровя и чопля. Е, Цветан Цветанов (не е онзи от тефтерчетата) и останалите деятели от екипа на „алармата“ ми/ни го поставят на тепсия.

Спускайки се по стълбите на Амок-а, осъзнах колко малко е това пространство за събитието, но пък знаех, че James има афинитет към малките клубове. Под синята светлина грееше инструментът на Просвещението. Очукан, стар, с липсващи клавиши, двойният клавир на американеца е неизменно с него навсякъде по света. Снимачният екип беше на линия.

Хората, накацали и по стълбите, избухнаха при появата на артистите. Изненадах се, когато зад ударните седна една много приятна мацка, която ако срещнете на улицата, със сигурност няма да заподозрете в барабанна виртуозност.

Е… ревът на орган чудовището не закъсня повече от 10-ина секунди. Настръхнах, още при първия замах, а липсата на зъби (клавиши), въобще не му пречеше да ни вкара в търбуха си. Мръсен, мръсен гаражен блус рок, който в никакъв случай не искате да опитомявате. James се раздаде. Както влезе спретнат, така след 8 минути вече хвърляше пот и душа по клавишите, скачаше по тях сякаш да изкара още малко дълбочина от всяка нота. Дрезгавият му плътен глас изпълваше всяка дупка в пространството. Livia зад барабаните, хвърляше трески от палките си, с усмивка на лицето… като на разходка в парка.

Разбира се, дойде време и за моята всеизвестна градивна критика, граничеща с необходимост от редакторска секира (не намирам такава – бел.ред.).

Много хубаво щеше да бъде, ако това събитие се бе случило в по-голямо пространство. Нищо против бара. Просто беше тесничко. Относно звука… отново ще се опитам да бъда дипломатичен. Органът беше плосък и трудно се различаваха отделните звуци. Накрая на акта James излезе, най-вероятно да дръпне половин цигара преди биса, но когато се върна, в бара вече звучеше музика и техниката беше изключена, а нямаше никой зад пулта. Това изнерви  госта, който си взе шапката и си би камшика.

И трети път да дойде, пак ще отида. Такава страст в музиката отдавна не бях срещал. Наистина. Замислете се, кога за последно бяхте на концерт, на който да усетите, че човекът на сцена откъсва парче от сърцето си и ви го слага в ушите!