DAY 1: PHILL GOOD, FEEL GOD

DAY 1: PHILL GOOD, FEEL GOD

Нещо ме беше всмукало, преди да почувствам PhillGood. Вместо да ми е по лятному добре, отвсякъде се лееха сравнения за пари, условия, наличности. И да, всички сме жадни. Фийдът на престарялата социална мрежа се пръскаше от касови бонове, мръсни хижи, повръщащи пред беемвета псевдоманячета, ботокс монокини, фанатични монахини… и тук-там – оазиси от яки снимки на концерти.

Но защо споделям това? Най-вече защото haters gonna hate. Always. Понякога и с причина.

И новият PhillGood фест пострада от бойкот заради цени, води и т.н. Някои от изказванията в социалките са прЪвдиви, но за мен най-важното е, че за първи път в дългогодишното ми ветеранство из българския мюзик стейдж експириънс ще мога да чуя много групи, които превъртам от памти века.

Не че Gorillaz (ама само т.нар. Sound System) и Moby не са били на Spirit-а, не че не съм изпитал магичните отвличания на Thievery Corporation, или че The Subways не са идвали покрай Wrong-а в България, ама да ти се натресат заедно с The Cure, Sleaford Mods, Wolf Alice, Kneecap и Suede… Прекалено е за моето високоволтово сърце.

Та, мисълта ми е следната – който и организатор да направи подобен бандитен подбор, ще е божествен в моите очи. Въпреки всичко. Затова няма да дудна за цени на бири, безплатни води, хотдози за XXX евро… Не. Дреме ми, че ония за скандау и хейту няма да четат.

Ще си излея филантропната душица. Телеграфно… докато мога. Все пак и днес е ден.

 

Фото: Lemouserat (скоро още снимки тук).

Планът за PhillGood DAY 1 беше ясен като помрачено слънце, удавено в гребло. Стартът ми беше запазен за The Subways в 19:30 ч. На триото, създало Rock & Roll Queen, Oh Yeah и Girls & Boys им се падна честта да бъдат втори (след Just Mustard, които изпуснах) на главната сцена, докато олдскул ню уейв армията на The Cure все още не беше окупирала окончателно пространството пред нея.

Потна бира се лееше, а гараж рокът с алтърнативна пънк жилка на британците плющеше от колоните като саундтрак на всички заблудени, вечно влюбени тийнейджъри, които отдавна би трябвало да са пораснали, ама не им се получава. Billy Lunn, Charlotte Cooper и Camille Phillips ни биха адреналин близо час. Били не пропусна да пробва stage diving, но остана леко разочарован (защо просто не държим ръцете си във въздуха?:). Сподели и как баща му го е запознал с музиката на The Cure; припомни, че са за четвърти път в България и обеща, че ще се връщат за още. А щурата Charlotte по етикет спомена, че следващата банда, която ще се качи на сцената, е велика – Wolf Alice. Но преди нея успях да открадна малко време за Bulgarian Cartrader на PhillCool стейджа. Тази бийт търговия винаги ме кара да се чувствам на плюс.:) The Soul is the price.

Настръхнах за Wolf Alice, с които не се бях засичал на живо от няколко години. А Ellie Rowsell се беше променила. Чернокоса, пъстра и повече непукист, отколкото бунтар. Но продължаваше да не се нуждае от излишна показност – само от микрофон и няколко секунди, за да превключи от крехка баладичност към абсолютна буря. Wolf Alice отдавна не са просто инди банда, ами са рядък хибрид между алтърнатив рок, шугейз и гръндж, който успява да звучи едновременно сурово и красиво.

В продължение на около час четворката преливаше между ефирни, почти съзерцателни моменти и тежки китарни експлозии. Новите песни се лееха с вече утвърдените, а аз гълтах всяка следваща промяна в настроението така, сякаш беше черешка от един и същ коктейл.

За малко кривнах към PhillRave сцената, където Acid Arab „тормозеха“ тълпата с хипнотичната си смес от ориенталски мотиви, аналогова електроника, техно и психеделични ритми. Звук, който не те кара просто да танцуваш, а направо ти пренаписва вътрешния GPS.

После настъпи време за The Cure – истинския пейнкилър. И всички имаха нужда от него. Получиха си го в ударна доза.

Robert Smith излезе и не слезе от сцената около 2 часа и половина. PhillGood. Feel God. Времето е музикална константа, заради която някои артисти никога не остаряват. Гласът му все още носи същата меланхолия, същата нежност и същата способност да накара десетки хиляди души да се захласват по любовта, самотата и копнежа.

The Cure не изнесоха концерт. Те разказаха история. Без излишни ефекти, без показност, само с музика, която отдавна е надживяла собственото си поколение. Pictures of You, Lovesong, In Between Days, Just Like Heaven, The Last Day of Summer, Friday I’m in Love и финал с Boys Don’t Cry. Достойнство. Магия. хаштагкакситребе.

И някъде между последните акорди, уморените крака и усмивките на непознати се сетих, че най-добрият хедлайнер не затваря вечерта. Той просто оставя тишината след себе си, за да се събудиш пак до него.

Не бях в КЛАС. Беше вече събота и бях повече от влюбен. Бях свършил.:)