Thievery Corporation. Partners in crime.

Thievery Corporation. Partners in crime.

Въоръжено с фотоапарат момче, пристъпва между пролетите капки в тревата пред Националния исторически музей. Много народ сме отпред, а от другата страна на оградата са още повече. Тръпнещи и (повечето) мокри тела чакат пристъпването на Thievery Corporation на сцената пред НИМ. Но снимащото момче не се отправя към сцената, а в обратната посока, към индивид, който се облекчава до самотен бор. Изумен, викам, че е тъпо да снима сега. Отмества лице от фотоапарата и ме пита: „Защо? Залезът е жесток…“. И така аз разбирам, че небето е следоблачно прекрасно, а погледът към Витоша облекчава всички… Но влажността ме сепва, намирам дружинката си и бързам да вляза, защото е крайно време за Thievery Corporation.

Предсценичното напрежение е нажежено, а жадните горят. Почва се. Thievery Corporation се промъкват на сцената като крадци на ябълки, а едно дърво спъва всичките ми опити да се приближа до сцената. Заобикалям го с досада, а то за наказание ме пръска. Искам поне да зърна частица от гостите вокали, но не, не ми се получава. Единственото, което получавам, са леки удари с патерици по кокалчетата. Но това не ми пречи да слушам. Защото се чуват, така, както съм ги усещала сутрин. Сутрин пред морето, зад язовира и някъде на вира. И без картина останалите назад различават Amerimacka, Illumination, Warning Shots, и разбира се – Sweet Tides, Lebanese Blonde и The Richest Man in Babylon.

Край. Тъмнина, тълпа, борба (за таксита). И винаги:

Sweet tides, pools of love
Your eyes are full of
Sweet tides, pools of love
Your eyes are full of

снимки: Мони