Започвам горе-долу оттам, откъдето завърших предишния път. Не искам да се впускам в дълги и скучни размишления, но чувствам и мисля, че има нужда да се спрем (или забързаме) върху няколко въпроса. А именно – Що е то пънк-рок и м‘рда ли той още в България?.

Далеч съм от мисълта, че на повече от 200 човека в страната ни (а най-вероятно ще бъдат единици и тези, които ще прочетат тези редове) им пука за тази музикална сцена. Това видях и с очите си на самия концерт на The Casualties, където освен старите побелели бидони с овехтели татуси (не ми се сърдете – обичам ви), имаше общо четирима души под 22 години.

Бяхме 150 човека, ако броим и барманите. Какво правим хора?! Толкова ли ежедневието ни е хванало за гушите, че не можем да отидем да изпием една бира с приятели в любимия си клуб. Да… децата…, да…. работата, да… лято е, да… няма кинти. Но не на… вече съм стар за тия, не на… слушал съм ги и преди, не на… пораснах вече, не на… бездушието. Пънк-рокът не е стадий. Пънк рокът не е тийнейджърска забивка. Пънк рокът е любов.

И както силно мразим полицията и фашистите, така силно обичаме музиката, която ни сплотява и ни е дала (и взела я зъб, я нос) толкова много спомени и посока. Кодекс, който да следваме и да не предаваме, а да предаваме… нататък… на децата. Да, видях малкото момиченце седнало до баща си отстрани на тълпата с антифоните на ушите. Сякаш беше капка вода върху напуканата и безплодна почва. Иска ми се да повярвам, че ще има кой да поведе щафетата и да има приемственост. Иска ми се, но не го вярвам.
Защо ви заминавам с тези траурни мисли. Пък и какво пък толкова. Ни се пие, ни се яде! Седи дома чети Шок!
Просто ме боли!
Честно наистина не разбирам, как в тези капиталистически времена клуб като Mixtape 5 продължава да поддържа ъндърграунд сцената в България. Не знам какво е посещаемостта на другите метал/грайнд/хардкор събития, но мога само да им сваля шапка, че не спират да канят банди и да организират събития. Трудно е да оцелееш в центъра на отвратително скъпата ни столица, промотирайки музикални извращения (отново го пиша с много любов).
И все пак и за концерта малко.
Outrage не остаряват. Евала Варна, браво, че ви има. Ония дъртите Жертви (The Casualties) и те милите. Браво! Макар след смяната на оригиналния вокал групата да загуби (поне за мен) част от своята идентичност и заряд, те продължават да бъдат в моя топ 3 пънк-рок банди. Раздадоха се, разбира се. Развъртяха гребените си. Едно от най-открояващите им оръжия, а именно силните бас линии, отново бяха на висота. Погото беше с една идея по-рехаво от желаното от мен, но и ние не се дадохме. Дейвид Родригез дори слезе сред нас, влизайки в ролята на диригент, за да контролира (или провокира) още безредици.

Абе, друго си е да се въргаляш в потно пого. И тук едно кратко и последно отклонение. Винаги съм се изумявал, колко агресия има в един мошпит и едновременно с това каква грижа за ближния. Никой не бива оставен на земята. Винаги ще има кой да ти подаде ръка. Това е пънк-рокът!



- Total: 0
