НАВАЛИЦА КАТО У ПЛОВДИВ НА SLIPKNOT

НАВАЛИЦА КАТО У ПЛОВДИВ НА SLIPKNOT

Или

Hills of Rock Пловдив – перлата на едно страхотно родно фестивално лято

Измина един страхотен уикенд за Пловдив за всички рокаджии из България и за всички фенове на качествените музикални събития изобщо. След 3-годишно чакане Hills of Rock се завърна в Пловдив и какво завръщане беше само!

Това лято е страхотно за българските меломани и смеем да твърдим, че Hills of Rock Пловдив е перлата в короната на фестивалната програма. Не веднъж сме изказвали съжалението си, че големи фестивали в България се правят все по-рядко, а и особено след двугодишно пандемично затишие е същинско удоволствие да присъстваш на подобно събитие.

Никога не сме присъствали от-до на Hills of Rock Пловдив и определено сме развълнувани след хубавите впечатления, които имаме от една вечер с Guano Apes и Three Days Grace преди години.

Програмата бе доста разнообразна и включваше широк спектър от рок и метъл банди, изразяващи се и смесващи много подстилове. Нека се гмурнем в музикалната програма и отбележим моментите, които ни направиха най-голямо впечатление; моментите, които ще помним дълго и ще ни държат влага до следващото лято.

Ден Първи

Макар да сме фенове на фестивалната култура, сме също и съвестни работници и тръгваме към Пловдив чак след края на работния ден, съответно при пристигането ни, входът на гребната база ни посреща с ОГРОМНА километрична опашка. Прочетохме много оплаквания заради дългата опашка, но при положение, че е имало около 20 000 човека, явно ситуацията е била неизбежна.

Когато най-после влизаме във фестивалната зона, забелязваме главната сцена отдалече, а на нея вече привършват немците от Heaven Shall Burn. Бандата ни е позната, тъй като преди години живяхме трайно в метъл-метълкор-деткор сферата и затвърждаваме добрите си впечатление по време на трите им последни песни. За щастие, целият им сет можеше да се снима и фотографирахме хвърлянето на stage dive на вокала им Marcus Bischoff. Именно тогава, отпред във фото пита, забелязваме кооооолко много хора има вече вътре… а опашката отвън най-вероятно е все още поне километър. От тук ни се откри и гледка на хилядите усмихнати и вече забавляващи се лица, ръцете им горе с рогата и рязко ни обзема фестивалното настроение.

Има 30-40 минути, докато видим гвоздеят на програмата и през това време тръгваме на обиколка из фестивалното градче. На тъмно сцената е ситуирана из дърветата, отляво на главното игрище, и е обградена от множество барчета, от които да утолим жаждата с по един коктейл или традиционната бира, рекламни щандове, места за хапване предлагащи скари, пици, бургери, сладолед, захарни коминчета и какво ли не. На тази сцена хващаме Керана и космонавтите, банда, която срещаме в афиша на почти всеки фест напоследък, но пък това е Hills of Rock Пловдив – как да се мине без нея/тях?

След като оставаме разочаровани, че не можем да си вземем една биричка с нормалните ни мастъркард карти се отправяме към щанда на една банка, чието име е идентично с едно известно графити крю от миналото и след 15-тина минути чакане се сдобиваме с ценната карта, в която вложихме скромна сума. След още 10-тина минути чакане на бара, с 2 бири в ръка се отправяме към третата сцена, наречена Music Jam, която е ситуирана отляво на главния вход и където заварваме 5Rand от Италия. Много близо до нея се намира и merch щанда, пред който имаше отново голямо струпване на хора. Успяхме да зърнем само тениските на Slipknot, които не представляваха нищо специално и оставихме този потенциален guilty pleasure за по-обстойно обмисляне после.

След още едно кръгче през сцената На тъмно, където свиреха Sin Seekas от Сърбия, се отправяме към главната атракция за вечерта, защото нямаме вече търпение и фотографът ни не иска да изпусне възможността да се вреди за три снимки най-отпред.

Множеството пред сцената е вече чудовищно, най-голямото, което сме виждали, откакто настъпи тази пуста пандемия. Секундите тиктакат, напрежението расте, доизпиват се последните бири, и изведнъж… ЕКСПЛОЗИЯ. Записът, който върви от колоните спира, завесата пада и зад нея се откриват вездесъщите Slipknot. В пълен състав, от плът и кръв, крещящи, дивеещи, в Пловдив, след три години чакане. Ах, това чакане си е заслужавало!

Откриват с Disasterpiece, а докато се усетим вече чуваме един от хитовете им  – Wait and Bleed, последван от All Out Life. Времето за снимки свършва, фотографът ни е доволен от свършената работа и екипът ни отново се събира. Сцената, която Slipknot използват е много интересна, съчетаваща екрани, две вишки за хората с перкусиите, огньове и други ефекти. Момчетатата изглежда се раздават, публиката е направо в състояния на транс – страшен купон! Последователно чуваме Sulfur, Before I Forget, The Chapeltown Rag, Dead Memories, Unsainted, The Heretic Anthem, Psychosocial. Corey Taylor казва някой друг лаф измежду песните, из които лафове се изпуска, че много сме му липсвали и че не били тук от 3 години, което поражда смях в повечето присъстващи, но какво да го правим… рок стар, животът не прощава.

Основният сет завършва с най-големия им хит от нашите младини – Duality, след това Custer и завършва с прекрасната Spit It Out, на която дори цялата публика клекна и изригна на Get the fuck up. Сцена от много велики лайв перформанси на Slipknot и ние много се радваме, че най-после ставаме част от подобен пърформанс. Вижте единствения клип, който направихме точно в този сублимен момент.

Тъй като си бяхме написали домашното, подозирахме, че ще има няколко биса и бяхме много щастливи, че бяха точно тези, от предишните дестинации на бандата, а именно People = Shit и Surfacing. Така свърши и шоуто наречено Slipknot, но поне ние се бяхме примирили с този факт, защото чухме и видяхме всичко, за което бяхме дошли. Радостно е, че Slipknot все още пеят старите си песни, а не са им обърнали гръб за сметка на новото творчество, което трябва да промотират и да им носи продажби.

Ожаднели от непрестанното скачане и крещене, се запътваме към бирения бар, а близо до него срещаме англичаните от Elvana, които искрено забавляват на сцена На тъмно. Чуваме нещо, което ни звучи като Nirvana, а виждаме вокал, който е облечен като Елвис и с емблематичните за Кърт Кобейн бели очила. С течение на времето разбираме, че бандата се нарича „Elvis fronted Nirvana“ и оттам идва и името. Бяха доста забавни и неочаквано подходящи за разпускане след агресивния (по мейнстрийм стандартите) предишен сет. По пътя към изхода слушаме малко и Ravenface, отново от Обединеното Кралство.

Ден Втори

Опашката на входа е минимална и се минава за под 5 мин. На главната сцена англичаните Bury Tomorrow ни припомнят добрия стар метълкор, който властваше над сърцата ни в продължение на години. В музиката им има, както мелодични китарки и вокали, така и бавни брейкдаунове и мощни growl вокали. По времето на техния сет се оказваме опасно близо и до мошпита, а в крайна сметка носим фотографска техника в нас и доглеждаме сета им на фона на прекрасен залез в ляво от сцената.

Тъй като сме проучили обстойно програмата, се отправяме към Music Jam сцената за познатите ни Dash The Effort, които ще видим за пръв път на сцена… и тяхното изпълнение хич не е лошо. Бихме го определил като деткор, макар че никога не сме били силни в стиловете. Но имаме стабилни вокали от Jo, брейкдаунове и здрави китари. Докато сме на тази сцена, се заформя и голям съркъл пит от тийнейджъри, които предизвикват истинска пустинна буря, която и ни прогонва от тази сцена, тъй като не искаме пак да вадим чернилки от носовете си цяла нощ.

През деня чухме и други банди, но всичко олекна, щом на сцената се качиха Behemoth. Макар да сме запознати със стила им (който хич не ни е любим) поляците-сатанисти направо пръснаха. Атомна енергия, страхотно сценично поведение и визия, много добре издържана сцена, ефекти точно на място – просто удоволствие за очите на всеки страничен наблюдател, а предполагам, че дет и блек феновете са били в същински екстаз. Китарите бяха толкова бързи, че в дадени моменти чак губехме ритъма им. Съжаляваме, че нямахме време да направим снимки и със 100мм обектива, но грешната предварителна преценка ни подведе. Видяхме и два запалени обърнати кръста, много огън… абе, всичко, както си му е редът. Познахме Off to War!, Christians to the Lions, Bartzabel и O Father O Satan O Sun! Даже, заредени от тяхното представление, пробваме да заобичаме музиката им, докато пишем този текст, но уви…не сме фенове на този тип метъл.

Интересно е, че след Behemoth доста хора се отправиха към изходите, което ни изненада. Друго, което ни изненада бе огромната тълпа, която се бе събрала пред сцената На тъмно и слушаше Милена. Присъединяваме се точно навреме, за да чуем Истина, а и имаме уважение към рок иконите ни и гледаме малко и нейното изпълнение, в което ни прави впечатление, че гласът й все още е мощен и в добра форма.

Хедлайнерът на втората вечер бяха Mercyful Fate от Дания. Стара банда, която очевидно е била част от първата вълна на блек метъла още през 80-те години. Звучаха доста странно за нашите разбирания – отново сатанисти, с обърнати кръстове, костюми, грим и т.н., а на моменти клоняха към хеви метъл с типичните високочестотни вокали. Сцената им беше беше доста силна и благодатна за снимки, което ни зарадва. Макар, да не се влюбихме в звученето им, силно ценим разнообразието, което фестивала ни предоставя. Така именно човек обогатява музикалната си култура.

Ден Трети

Да си признаем, трети фестивален ден ни идва малко в повече, но добрите впечатления досега ни отправят отново към гребната база. На главната сцена чухме французите Dagoba, Testament от САЩ и пауър метъл легендите Sabaton.

Биткаджийското звучене на Sabaton не ни е фаворит, но знаем, че те имат огромна фенска маса по нашите ширини и това определено предизвиква любопитството ни да ги видим на живо – за щастие, не съжаляваме ни най-малко. Шведите зареждат с позитивна енергия, макар че барабанистът им свири от танк с насочено дуло срещу публиката. Прави ни впечатление и отношението между Sabaton и българската публика – и с просто око се вижда, че те не са безразлични към нас и ни харесват, което ни радва. Хората танцуват и крещят с пълно гърло, а е важно да се отбележи, че хедлайн сетът на третия ден е в пъти по-посетен от този на втория ден. Всичките им песни бяха посрещнати с огромен ентусиазъм, но бихме отличили хита им Primo Victoria, на когото просто всички превъртяха. Визуализацията им включваше сцени от битките и периодите, за които пеят, а видяхме и много български мотиви. Сбогуването на вокалa Joakim Brodén звучи искрено, сякаш стар приятел ти казва, че скоро пак ще се видим – вярваме, че ще е така. Сетът им завършва с хубава и продължителна заря, нещо типично за края на всеки голям фест.

Из ден три слушахме СКА на На тъмно сцената с представители – родните Pizza и румънците Basska. Към края на нашето фестивално приключение, съвсем случайно, се натъкнахме на италианците The Modern Age Slavery, които разбиваха всичко останало живо на Music Jam сцената. Свиреха деткор или дори някакъв по-модерен дет метъл или поне на нас ни се стори така… и доста ги харесвахме. Толкова, че чак търсихме тениската им на мърч зоната, която даже беше и яка, но уви, останала само в S размер.

Мисли на път към вкъщи

Слава Богу, че имаме затишие от пандемията. Слава Богу, че се случват такива неща в България. Слава Богу, че Hills of Rock се случва и в по-мащабен план в Пловдив. Да, бяхме и на софийската версия, и там видяхме страхотни банди, но тук атмосферата и цялостното прекарване беше по-готино. Радваме се, че, макар и след години чакане, виждаме наши ученически герои, та чак можем и да ги поснимаме. Радваме се, че можем да обогатим музикалната си култура със страхотни изпълнения на живо, пък макар и да не са нашата музика. Радваме се, че такива събития представляват повод да прекараме време с приятелите си. И въпреки опашките, жегата, комарите, и каквито други глупости чухме и преживяхме – РАДВАМЕ СЕ, че Hills of Rock се случва… защото Пловдив заслужава това събитие – защото само Пловдив има такава притегателна сила, която да събере хора от всички краища на страната.

Дочухме, че Hills of Rock щял постепенно да се мести към София, но много се надяваме това да е само слух, защото само тук можем да „праим навалица като у Пловдив на Металика“… а и все някой ден Металика трябва да се завърнат на това митично място и да повторят най-голямото шоу, което България някога е виждала.

разказват: Биляна и Анастас

снима: Анастас/LeMouseRat Photographie (още снимки тук)