Брадата не ми пречи!

Jaya The Cat: about the cava of punk reggae bands

Подхващат ме познатите звук, сила и безгрижност , носещи се от вече задължителните концертите на Jaya The Cat в София още от сутринта, когато си пускам току що преиздадения им албум First Beer of a New Day. Сутринта се ”re-release”- ва, за да започне подобаващо денят, за да ме подготви за очакваната вечер в Mixtape 5 и за да се замисля за бради и бразди…

Събрал слънце и синьо небе, по здрач нахлувам в клуба.И пак е пълно, и пак е като за първи път. Раздвижвам се от подходящия начален тласък на БГз, които звучат като през август и събарят тавана за непушачи и зяпачи.

Трепет, дим и пот в очакване на Jaya…Чакането не отегчава, но забавя истерията и енергията. Поне докато не се почне и не се уверя, че Geoff, Jan, David, Jordi и Johan продължават да разтеглят българските си фенове в делириум от жици, басове и бесове… Дори, когато сами не чуват какво свирят. Дори след неосъществените им желания за по-добър звук и подложки. Ала исканията на изтрещялата публика надделяват и пак се получава… Заради крясъците на наизустилите текстовете на Jaya The Cat още в началото на двойката с три нули, които си звучат подходящо и след 10 години, защото somewhere around beyond this wilderness, there’s the salvation, I know.

Нажежаваме се от Nobody`s Fault, El Camino, Closing Time и още, и още, и още. Момиче отстрани кротко и заваляно споделя: „Пречиш ми с косата“.?. Отминавам забележката, но се чудя на днешната „младеж“. Дали не съм остарял като вокала. Пред мен някакво изчадие се блъска нарочно само в кльощави девойки. Защо? И откога пънк регето стана толкова модерно, а Jaya The Cat пеят „нежно“, както се изразява момичето, на което преча с косата си.

Замаян се съсредоточавам пак в случващото се на сцената. Поне брадите на Jan и Geoff не пречат на никого, а даже радват. Има светлина в дъното на сцената и извън позьорщината… А Geoff си обича феновете и ги кани на бира в парка. Познава София и мисли да поостане на българска земя… на въздух. И ритъм след ритъм, ни се струва, че дори звукът няма значение, а само общата екзалтираност и клатенето за „една идея“ (БГз).