По гърченето на сцената разбирам, че музиката минава през Елиас и опъва невроните в тялото му в танц все едно току ще е бил обсебен от китарата си. Барабанистът зад него, най-заспалият от триото на предварителния ни разговор, удря касата в такт по-бързо, отколкото мога да туптя с крак по пода.
Mary’s Flower Superhead. Те са момчетата, които не можеш да унищожиш – Елиас, Ник и Танос. Гръцка инди-рок, инди-поп, пост-пънк група от Солун.
MAZE – Сънлив петък. Този петък, 10.10. в 10 часа.
Печелят ме още на влизане с касата на квадратчета и сребърния брокатен бас. Чакаме до 11:15 ч., но момчетата се настаняват около инструментите бързо и ни успокояват, че започват. На третата песен Little Beat скачаме от местата си, ахнали. Бърз апокалиптично-оптимистичен пънк с развлечени вокали, напомнящи някоя и друга брит група. Парчетата им разсейват тук-там втренчените в мача посетители на клуба. Бавно, премерено и лавинообразно ни уверяват в това, че с право сме дошли да ги гледаме.
Кавърите на David Bowie – Let’s Dance, с който Елиас ни подканва да се размърдаме, Chris Isaac – Wicked Games и The Smiths – Stop me if you think you’ve heard this one before стъпват на Joy Division-ско темпо, синт мистика, а барабанистът Танос напомпва със SPD-S машинарийката си електро-оттенъци. She Lost Control – нотки на кавъри, които в България рядко се изпълняват, ни отвяват в меланхолични мисли.
Вокалистът благодари от сцената на Wrong Fest, а после на Djambore.com за подкрепата.
Последната песен, на която вокалистът слиза от сцената, застава с гръб към нас и пляска към собствената си група, за да се сгърчи след това и да раздроби струните на китарата с пръсти по-бързо, отколкото ние можем да фокусираме, ми припомня един друг концерт. Тогава с един белгиец се чудехме какво й липсва на групата на сцената, че не може да ни отлепи от столовете и да ни разтанцува. Белгиецът, със самочувствие и опит на музикант, врял и кипял, ми отвари очите с три подточки:
Групата би трябвало…
1) Да направи опит да се поизпотят
2) Да ни вдъхновяват
и най-важното
3) Да направят така, че да не изглежда лесно да си на сцената, все едно всеки може.
Гърците тикват и трите категории на представяне. Точно като за финал е последната им авторска песен – She said. Китарата предсмъртно вие в ръцете на вокалиста, клекнал до пулта с жаковете и с последния победоносен риф смазва на парченца чашите до него и разпръсвайки се, те поставят удивителна на концерта.
Няколко минути по-късно се извинявам на барабаниста, че съм го избъзикала, че май спи, а 3 минути по-късно се превръща в октопод на барабаните. Той се усмихва, знае си. Говорим си за алтернативната сцена и за трибютите. И той им се дразни – в Гърция 80% от бандите свирели само трибюти на известни групи.
Обяснявам, че тука е същото, а не трябва да е така. Съгласен е. Не е интересно.
– Предпочитам да гледам най-некадърната българска група с авторските им парчета, отколкото най-изпипания и професионално изпълнен трибют, ми сподели една българска легенда от алтернативната българска сцена наскоро.
Рекапитулация на концерта на Mary’s Flower Superhead:
0 загубено време.
9 авторски смазващи симфонии и само 3 кавъра на известни групи, но с нов аранжимент на самата група.
Браво, за което.
Малко преди да кажа довиждане на момчетата и благодаря за вдъхновението някой ми казва, че изглеждам тъжна. Усмихвам се многозначително, уж че не е така и скачам от трибют на трибют – все на хипер талантливи български групи. Те ми обещават повече авторски парчета. Ще я видим тая. Засега Greeks do it better.
[media link=https://www.youtube.com/watch?v=2G-MBjFex_k]
- Total: 0
