Каква е твоята позиция? Тази, от която ще хвърлиш камъка в ръката си и той ще полети и започне да се търкаля, за да остане everlast. Опитвал ли си да намериш тази everlast позиция?
Който опитва – успява, който търси – намира, който не е слушал Everlast на живо, не остава. За да може загубата от последната орисия да се опише, те хващам за ръчичка, за да направим една виртуална обиколка през Everlast и/или времето.
1969. Ню Йорк.
Един горещ августовски ден Erik Francis Schrody се пръква на белия свят. 21 години по-късно издава първия си соло албум – Forever Everlasting. Заслушай се в парчетата му с Ice T и DJ Lethal и разбери за какво иде реч през 90-те години. Камъкът е хвърлен и лети към едни бийтове и жици, по които продължава да се търколи и до днес… търсейки зарибяващия ритъм.
1992…
На черно-белия свят се пръква House of Pain. Родители/строители на къщата са Everlast, DJ Lethal и Danny Boy. Now we are ready to Jump Around. Камъкът вече подскача с бясна скорост и се сблъсква с други галопиращи камънaци/маняци; взима си от тях и набира болезнена скорост. На предни позиции в галопа са B-Real, Son Doobie и Pete Rock. House of Pain is like a beautiful pain in the ass. Следват търкулвания по турнета с The Ramones, Beastie Boys и Rage Against the Machine.
1996-2000…
Камъкът е отскочил прекалено надалеч и през 1998 г. събаря House of Pain. Everlast (познай какво) остава. Време е за втория му солов албум Whitey Ford Sings the Blues. Разбираш, че когато „the white boy is back” “you really might know what it’s like”.
Everlast becomes Supernatural. Put Your Lights On със Santana и камъкът преминава през светеща лавина… Следва трети соло албум – Eat at Whitey’s. Чакълести комбинации с B-Real, Santana, Rahzel, Kurupt… Търкулването е определено от наблюдаващите падащи камъни от комерсиалното небе (The Rolling Stones?) като нещо преходно, изгубило времевата си сила. Да, ама не.
2004-2013…
Прескочи кобилата на камъка продължава с албумите White Trash Beautiful, Love, War and the Ghost of Whitey Ford, Songs of the Ungrateful Living, докато не се стигне до The Life Acoustic. Търсенията в албумите се съсредоточават върху белите кахъри по време на пътешествията на камъка. 🙂
23.11.2014 г. София.
И след кратката ни разходка и проследяване на търкалящия се камък, се озоваваме пред портите на клуб Terminal 1. Най-накрая. It’s been a long tome. Точно таз мразовита неделя ще е отредена за акустична среща с Everlast. Студената вечер ще подгреят по подходящ начин No more many more, a хората ще са точно толкова, колкото е необходимо, за да дишаш и слушаш свободно. Къде ли другаде можеш да присъстваш на толкова задушевен Everlast live?
След изпълнението на No more many more, ще трябва да си избереш най-подходящата позиция… Ако тя не избере теб… Там, горе на второто ниво на Терминала, в дясно, ще се чувстваш на място. Ама не трябва да си прав, а клекнал, за да си в позиция, от която ще виждаш под най-подходящия ъгъл Erik, татусите, китарата му и дългите косища на Bryan Velasco, който удря ритмично клавишите. Оттам нататък друго няма да ти е нужно. Просто ще започваш да се търколиш с Little Miss America, Black Coffee, Long Time, докато не предобриш с My Medicine и What It’s Like…
Everlast ще си е everlast и ще издържи до края на превъртането, дори да усеща, че не е във форма. Ще се/те лекува с леки сръбвания от чашата на живота и ще ти разказва за този (живота/live) на прекрасни чернобели боклуци… За да се почувстваш и ти част от играта на думи и цветния ритъм, стелещ се от китарата.
За капак на всичко, няма как да не чуеш Put Your Lights Оn, White Trash Beautiful и… Jump Around. Едни ценители ще стоят stoned и безмълвни, други ще се дерат, за да изпеят до болка познати текстове с първоизточника им.
Разходката ни за ръчичка свърши. Отвори очи и уши. Остани в Everlast position и хвърли камъка.
Don’t need no orders, don’t need no plan
I don’t need nothing but the stone that’s in my hand
EVERLAST – My Medicine (Live @ Club Terminal 1, Sofia – 23 November 2014)
[media link=https://www.youtube.com/watch?v=ZVF9KbOlr-A]
- Total: 0
