Последният ден на фест, пък бил и той само три дни, е най-напоителният. Тъкмо вече си свикнал с PhillGood, приел си го като ежедневие (еженощие?), бил си зашеметен, възпламенен две вечери, а си спал колкото за една, и вече си в коловоза за крайната спирка.
Don’t nobody know my troubles but God
Фото: Lemouserat (скоро още снимки тук).
А последното пътуване задоволи всички сетива, които все още не бяха сдали багажа.

Денят започна по-меко и по-жарко от предишните. Почти коварно спокойно. Точно като последните минути преди буря. Даже успях да видя дружки, които през първите два дни беше невъзможно да засека из прашните, благозвучни дебри на PhillGood.
Вече бях на терен, когато от PhillCool сцената се подаваха hug or handshake. Мелодии, електроника, инди чувствителност и онази приятна сигурност на артисти, които не просто свирят музика, а пишат нови правила някъде зад bg хоризонта.
После вечерта започна да превключва скоростите и дойде шумът.
Einstürzende Neubauten, които откривах за първи път на живо, построиха инсталация от звук, метал, индустриални удари и контролирана лудост. Разбрах защо някои мои приятели боготворят Blixa Bargeld и компания. Непредвидими. Алтернативни. И в музиката, и в инструментите си. Особено ме впечатли симфонията, изсвирена върху пазарска количка. Нямах търпение това преживяване да мине през мен като валяк, за да освободи място за…
Suede.
Каубоят на микрофона, Brett Anderson, излезе, за да ни залее с театралност, елегантност и неизчерпаема енергия, която винаги е превръщала концертите на Suede в любими за дамските погледи. В един момент сцената вече не беше сцена, а машина на времето. Стари химни, нови песни и публика, готова да се докопа до бялата риза на Брет. Сравнението със секси версия на Веско Маринов беше твърде неуместно… и твърде смешно, за да не ми мине през главата.
So Young. Очакван финал – Beautiful Ones. Постлаха идеално за Moby.
Moby и ко на сцената. Запитах се: Why does my heart PhillGood? Как що? Час и нещо положението беше Rock, y’all, non-stop, y’all, to the beat, y’all, the body rock.

Не само човекът зад едни от най-разпознаваемите електронни композиции на последните десетилетия превърна финала на PhillGood в споделено прераждане. Целият му екип беше извънземна машина, а двете самодивни певици (Nadia Christine Duggin и India Carney) преобличаха до болка познати песни със зверски гласове. Така чухме по нов начин Why Does My Heart Feel So Bad?, Honey и дори Natural Blues.
Тъкмо се бях примирил, че ще остана само с трибют усещането, когато самият Moby се включи във вечното Extreme Ways. После дойдоха Lift Me Up, представена като песен срещу всички фашисти, и любимата ми Feeling So Real, с която затвори концерта и отвори устата и краката на хиляди. Между еуфорията на танцуващите хора и меланхолията на онзи момент, в който вече знаеш, че това е последната песен, Moby показа, че обича да завършва позитивно. И си тръгна. И аз с него.
Този път пропуснах Thievery Corporation. Трудно ще си го простя. Те сигурно ще ми простят.

И да, чувствахме се добре на PhillGood. Благодаря, че ни попитаха едни от любимите ни банди.
Понякога най-добрите пътувания не са тези, които те отвеждат някъде.
А онези, след които дълго не можеш да разбереш откъде всъщност си се върнал.
- Total: 0