Nick Cave в Античния в Пловдив. Две дати – разпродадени. Solo, не с The Bad Seeds, но с елегантно попълнение в ръцете на басиста на Radiohead, Colin Greenwood.
Would it be glamorous? Yes, it will for sure.

Приех появата на Nick Cave прекалено лично. Прекалено антично, прекалено интимно. Още преди да вляза в Античния театър, точно преди първия поздрав на Nick към публиката, си препрочетох The Red Hand Files (блог-лексиконът на Nick Cave, в който самият творец отговаря на (без)умни въпроси) ISSUE #334 (от 18 август), където бяха събрани три взаимно несвързани въпроса:
Do you have father figures?
I have you, Mr Cave! Who do you go to for advice?
AREN’T WOMEN ANNOYING?
В отговорите му открих изречение, което напълно съвпадаше с усещането ми преди концерта на 19 август:
And so, in the end, I heed her (his wife Susie) counsel, and, course corrected, I toddle off down the road, feeling happier, lighter, and a little freer.
Аз съвети само приемам, не давам. Но след като преживях на живо вихрушката, която вече повече от четири десетилетия създава музика с виртуозност и чието творчество показва, че на Nick Cave нищо човешко не му е чуждо – нито радостите, нито дълбоката скръб – осъзнах, че най-накрая срещам Човека, способен да обхване цяла нация.
Точно с тази мисъл препусках към Античния театър, решен да намеря своето единствено и неповторимо място. Казвах си „без лирични отклонения“, а всъщност знаех, че такива ще има – и то в изобилие, когато Nick Cave излезе на сцената.

И наистина – Nick Cave се оказа страховит storyteller не само в песните си, но и в начина, по който ги поднася. Най-вече обаче е джентълмен: всеки жест, всяка дума, всеки акорд бяха изпипани до съвършенство, а лекият сарказъм придаваше точната доза елегантност на историите зад музиката.
Така започна свръхромантичната „вечеря“ с Nick Cave, сервирана на най-подходящото място за възбуждане на апетита на въображението – Античния театър – и тя протече в следния ред:
Girl in Amber
Higgs Boson Blues
Jesus of the Moon
O Children
Cinnamon Horses
Galleon Ship
Skeleton Tree
Papa Won’t Leave You, Henry
Balcony Man
The Mercy Seat
The Ship Song
Avalanche
I Need You
Waiting for You
Joy
The Weeping Song
Jubilee Street
Push the Sky Away
Tupelo
Love Letter
Shivers
Cosmic Dancer
Into My Arms

Омая го имаше във всяка история – от разказа за пътешественика към Женева и видението “Miley Cyrus floats in a swimming pool in Toluca Lake”, през решението, че е по-удобно да не концертира с цялата група, за да може да посещава градове, в които винаги е искал да бъде; през гнева, който излива в приспивните песни към сина си; през призивите към седящите по земята и по стълбите; през размисъла за думата Joy – tiny word with a little broken heart; чак до класическото завършване с Into My Arms.
Завиждам на тези, които ще го гледат и днес – защото Nick Cave е само веднъж.
След концерта нощта нямаше значение, защото човечността винаги намира път и в мрака. Защото музиката пали бушона.
снимки: Орлин Николов
- Total: 0