Имали ли сте моменти, в които смазани от ежедневието, прекълцани от сивотата на града, не ви се мърда изобщо и все пак, сякаш теглени от любопитството или от някаква невидима нишка, се озовавате на място където всичко се обръща на 360°?
Е всичко се случи в петък. Бях дроб от работа, а на следващия ден ме чакаше същият филм. На крачка бях да се откажа от отиване в Маймунарника, въпреки обещанието ми да чуя въпросната банда.
Месец по-рано се запознах и с контрабасиста им – Тавис от Шотландия. Стори ми се готин тип, подмяташе тук-таме доста сполучливи български изречения, пък и детската ми мечта беше да свиря на контрабас. Разбрах, че си има банда и до тук свършва информацията ми около The Bedlam club (bedlam – психиатрия, лудница, психиатрична болница; прен. хаос, бъркотия).
Вече бях в Маймунарника. Отпред имаше метален варел, пълен със запалени дърва, около които се грееха няколко типчета. Отвътре се чуваше жива музика. Надявах се да не е това, за което бях дошъл. Оказа се, че целият ден се е въртял около така нар. „Бирена фабрика“, а вокалът, който в момента се опитваше да прави кавъри на известни рок парчета има дебел пръст в схемата с бирата (главен бирен технолог или нещо подобно). Не бях ентусиазиран изобщо от изпълненията им (с него имаше и една мацка на барабани), но пък изглеждаха готини и надъхани, с желание да се забавляват (напомняха ми малко визуално на The White Stripes). Не разбрах от где идат, но и нямаше голямо значение, тъй като бях дошъл за друго (пък и постя и дори бирата не можах да пробвам). Видях контрабаса на Тавис, подпрян отстрани и изтръпнах в очакване. “Не може една банда да има контрабас и да не става“, помислих си аз и си отдъхнат след като приключи рок увертюрата.
Около 23:00 ч. се наредиха на старта и The Bedlam club. Бях поздравил вече Тавис, запознах се и с част от останалите от групата – Сам (Франция) на клавирите и комп-а и Дима (с българо-руската жилка) на барабаните. Остана само да опозная Жорето (от България, както може да се досетите) на перкусиите, но пък с него се „видяхме“ звуково.
Сам беше сложил маска на лицето си. Провикна се и историята започна. Бързото и енергично начало, ударно ме плесна през лицето. Дима прескачаше на барабаните в мощен breakbeat ритъм, сякаш направо ме нагруби със звук (което ми допадна изключително много). Тавис опъваше дебелите струни на великанския си инструмент, Жорката хвърчеше по конгите, включвайки и допълнителния си перкусионен арсенал, а Сам от клавирите, придаваше специфичен звук на цялото изпълнение. Отзад се въртяха и авторски VJ изпълнения (на моменти ми напомняха на stopmotion анимациите от клиповете на “Tool”), които доста си пасваха с мистериозното и побиващо ме с тръпки музикално пътешествие. Идва и моментът, в който винаги изскача някой с въпроса: “Добре де, къф им е стилът?“. Е, добре де, ама не е нужно да има стил, за да ти пълни душицата. Ако трябва да импровизирам, бих отговорил – trip hop/jazz/breakbeat/funk/experimental. Бързият ритъм премина в бавен и спокоен, разказващ ми горска приказка с леко носталгичен край. Имаше още няколко ups and downs на темпото, между които Сам се провикваше като излязъл от психиатрията. Накрая завършиха с хармония. Почувствах се зареден, a в този момент нямаше и помен от хроничната умора, налягаща ме вече седмици. Бях отново на 5 г., току-що бях гледал Лабиринт за първи път и знаех, че приказният свят ще ме владее още дни наред.
И така да се върна, от където започнах. Изморен и намусен, по-рано през вечерта, но изцерен след края на изпълнението, се изнизах бавно към квартирата, за да се трупясам. Не исках да задавам хиляди въпроси на момчетата. Не исках да знам нищо повече от това, което жадно попиха ушите ми. В противен случай може би чувствата, с които бях останал след края, щяха да се променят. Но пък си запазих правото да си побъбрим някой друг път и да разбера малко повече за странния им колектив.
[media link=https://www.youtube.com/watch?v=XExfLKX0tzU]
Вижте също и:
- Total: 0
