Следвайки единствено зелената светлина, се паркирам пред клуб Паве в Столичната библиотека и веднага разбирам, че съм направил точния избор за вечерта. Играта на „британската пост-пънк банда Squid“ ще започне веднага след уловките на Maze Hunters. Има нещо много нередно и правилно в хорицата, събрали се пред предишния C₂H₅OH. Те са като изгубената клика на София, която знае защо иска да се включи в Squid Games. И не е за пари, и новото старо място ѝ отива.
Дали аз се разширявам, или пространството се стеснява? Във вътрешността на Павето цари уютна лекота, а мястото ми се струва не толкова голямо, колкото една сгрешена, далечна нова година, когато се довлякохме тук. Няма нищо сгрешено обаче в Wrong Fest – може би единствените, които напипват пулса на изгубената клика отпред и отвътре. Знаят какво ще ги събере, знаят и къде. А малко по малко, кликата става тълпа.
Висок мъж с мустак споделя на друг, че не е дошъл за Squeeze?!, а за Maze Hunters и изобщо не знае първите. Смее ли се, не се ли, няма значение, защото вторите вече са на сцената. Благинка, лекота. Събрани в София, но прородени извън България, самоопределящи се като „indie/post-punk/shoegaze band“, Maze Hunters ме запращат по необясними стъклени пътеки в един мюнхенски клуб, който посещавах преди години. Не, не се е смалило мястото – хората, ловуващи лабиринти, са повече. Не позволяват и прашинка да падне пред сцената. Бързото свършване ме изважда от транса и насочва към персийския килим в помещението отстрани.
Опушен от ауспуха на летящото килимче, чувам, че Ollie Judge (а после го виждам с тениска баш на Godflesh, чийто навременен концерт спомена изключително спортсменски) вече се е настанил зад барабаните и започва (как иначе) ударно. Става топло и хвърковато. Пресъздавам си squid game-а по време на InMusic 2024 и съпоставям две коренно различни ситуации. Бандата свири в Загреб пред рехави, незатрогнати, преминаващо пиещи хора. Изключенията бяха малко пред сцената, които не направиха фурор. В Паве е различно. И бандата го усеща. Всички пият коктейли от калмари на талази и втренчват слушането си в правилната посока. Няма разсеяни, всеки се бори за живота си в днешната Squid Game. Дори и аз, безропотно чакащ Houseplants. Ама не дочакващ. Задоволявам се с Narrator от първия им албум Bright Green Field. После се нарояват още парчета, които не разпознавам, но биват изстреляни като по поръчка, за да ни вдигнат все по-нагоре. И бам, пак рязък спад – свършиха; бързо, но самодоволно. И след последната игра оставаме живи и безбисови.
В очакване на снимки, различни от тези на моя potato phone,
Ваше Зло
- Total: 0