Scott Bradlee‘s Postmodern Jukebox – супер герои на новото старо време
Нарамили нови винтидж дрехи, коктейли и коси, потропваме из р-р-романтичните ескалатори на НДК и стрелкаме погледи все нагоре, нагоре, към зала 3, където ще се завъртим на оборотите на Postmodern Jukebox.
Полетът ни към портите на залата съвпада с началото на изпълнението на няколко запомнящи се герои, които притежават супер сили… Нахвърлям основните им щрихи за тези, които пропуснаха да си ги обрисуват сами. С очи.
Още преди да пляскам с ръце, започвам, под хипнозата на Sarah Reich, да потропам и подритвам като вихрогон. Халата жена или жената-хала със супер сила бързина впряга желание и започва щуро състезание заедно с другите супергерои. Някой дрънчи с палки, халата – с обувки, друг – със струни.
Публиката започва да се усуква в пърхащ такт, а обстановката, само заради завесите, прилича на финалната сцена на Туин Пийкс… А може би и заради виртуозността на участниците в нея. 🙂
LaVance Colley вече е изстрелял мощно джубокса в орбита, благодарение на супер силата си глас, която се разтяга и огъва до безкрай около всички наежени уши и коси в ретро версиите на Halo и My Heart Will Go On.
Cristina Gatti вместо да каже здрасти на присъединилите се към Postmodern Jukebox пътешествието, изпява Bye Bye Bye на NSYNC. И никой, освен мен, не разбира, че Cristina размеква мускулите на вперелите поглед в нея не само с глас, а и със супер силата присъствие. На следващия ден на всички ще им бъде ясно.
Цялата героична компания се допълва от недотам невинния Von Smith, който оцвети във винтидж краски Sweet Child of Mine и Cry Me A River.
Даже и не усещам финала на супер шоуто (не не-е-е-вада) на супер героите от Postmodern Jukebox… Те самите се вплитат един в друг, препъват се в джази нарочени спънки и не им се изчезва. Но и това време на безвремието настъпва, за да се изнесем на пръсти, все надолу, надолу, плъзгайки се по р-р-романтиката на ескалаторите в НДК… Ще продължим да танцуваме около фонтаните.
- Total: 0
