Когато гледаш записи на изпълнения на Ara Malikian или четеш думите му, няма как да не се почувстваш, така все едно си изпил три кафета на екс. Едно след друго. А когато преживееш тази енергия на живо, преставаш да се интересуваш от огледалния свят.
Уж сме в НДК, уж сме няколко хиляди, (пък аз съвсем не наужким съм заврян на последния ред на последния балкон на зала 1), а всички си мислим, че сме на гости на Ara Malikian. Пием чай с цигулката му и си бъбрим сладко, сладко за славните му истории. Слушаме. Гледаме. Завихряме се.
Няма как да не се усещам задушевно близко до Ara Malikian, въпреки че не мога да фокусирам прословутите му диви и в същото време виртуозни мимики и движения на сцената. Защото той, Ara, може да омайва не само с музика, но и с приказки.
Между собствени композиции, творби на любимия му Паганини, цигуларски прелюдии към Рейдиохед, подскоци и превъплъщения ала Шопен и про Вивалди, мощни струни по мотиви от Дейвид Бауи и на Лед Цепелин, той ГОВОРЕШЕ. Разказваше, сякаш споделя с приятел, затова какво му се е случило през годините. Истории, колкото и забавни, толкова и илюстриращи трудностите, с които се е сблъсквал по пътя си, тръгващ от Ливан. Хареса ми как е кръстил първата си цигулка – Алфредо Равиоли (ако си бил на концерта, знаеш защо) и как се е запознал с музикантите от Рейдохед… Говори хвъркато, с акцент и топлота; свири като демон и влага сила на титан… Такъв се оказа той – Ara Malikian. 🙂
През двата часа и нещо, в които пиехме чай, омаяни от аромата, които се носеше при всяко негово докосване на струните, бях Алис в страната на Ara. Неговата коса беше калпакът на Шапкаря, а заекът имаше форма на цигулка, която изобщо не закъсняваше. Беше в точния момент, там където я искахме. Ще бъде и следващия път, когато Ara Malikian ни покани на гости.
- Total: 0
