In the Jungle, there was The War On Drugs that forced The Strokes to hit Fontaines D.C.. Parov Stelar & Stromae took hostages.
Из записки в мътно съзнание.
Предфестивалната треска, продължила цели 2 години, удря като гилотина още на входа на първия ден на Nos Alive 2022. Или по-точно се извисява над главите на преминващите през парадния главен вход. Гилотината е сцена, на която симпатична банда свири жежко кавъри на Blur, RHCP, QOTSA и още нещо… Гмурвам се в „ноша“ и след мимолетно озъртане около незаредената главна сцена, се запознавам с Mallu Magalhães. Нежна по детски бразилка излъчва също толкова хубави и наивни звуци, които приютяват зареждащата се тълпа…
Вече сме някъде на 67% процента; още е слънце и водата проблясва отстрани, когато Jungle обсебват сцената. Те са точните хора, за точния момент. Наточват ни за предстоящите Good Vibes и на един дъх препускат към албума им от миналата година Loving In Stereo.
Заредена, раздвижвам към сцената на Heineken, за да подслушам за първи път Modest Mouse и за да разбера, че не мога да ги усетя… Или може би не мога да спра да мисля за излизането на Fontaines D.C. на същата бирена платформа. Поради същата причина бегло мервам и The War On Drugs. И ми е все едно такова, допреди избухването на FDC…
Ирландската пънкария се просмуква дълбоко в надъханото пространство. Някакъв чичак до мен споделя, че това са новите Joy Division. Дали? Ами, твърде вероятно, около мен скачат и туптят фенове от 13 до 73 години, които са наясно, че самата банда е само на 5 г. В изпятото има непреходност, която отдавна не се е появявала на скорошната сцена; която те удря гръмко по тиквата, за да се освестиш и да видиш твърде истинските неща, които често се налага да притъпим…
Нищо не е спестено. Sha Sha Sha. Roman Holiday. Hurricane Laughter. Televised Mind. Too Real. Jackie Down the Line
Boys in the Better Land. Почти забравям, че на главната сцена трябва да са нахлули The Strokes, но няма как да не оставя за/заради I Love You…
Трудно се отърсвам от преживяното, но се прехвърлям на главната, за Julian Casablancas и ко, които всъщност току-що започват. За съжаление, оправдават очакванията ми. Julian е безкрайно уморен и втренчва черните очила по-често към земята, отколкото към светлината. Все пак измежду честите коментари като „Sorry, drunk again.„, “I lost my voice this morning”, „Sorry, we’re not Queen“, песните отпреди години, пък и тези от новия албум, продължават да атакуват и събуждат тълпи и спомени. What Ever Happened, You Only Live Once, New York City Cops. Край без Last Nite. Не е и нужно.
Потокът ме занася към последните бисове на Parov Stelar и ме връща обратно на главната. В краката на един от най-добрите съвременни разказвачи на музика – Stromae.
Очаквано грандиозно представление. Stromae в 15 роли, куче на сцената, акапел за финал. Formidable. Каквато беше и вечерта.
още снимки от YoYo – тук.
- Total: 0
