Изтананиквайки с твърдо „л“ La La Land, си мисля, че звукът от заглавието на филма се усеща като разлято горещо кафе върху блуза. И то не върху някаква си блуза, а върху оная бялата, която се търка в тялото на Миа, докато работи в закусвалнята…. Що за сравнение? Ми да, La La Land носи топлина, събужда и се разлива, толкова меко, че да може всяка нежна материя да го попие.
На екрана в НДК е Ема Стоун, разлятото кафе е върху й, а отпред от плът и кръв е цял оркестър – този на БНР, предвождан от диригента Ерик Окснер – сред най-въодушевените водачи на концерти тип „филм в концерт“ (и обратно). Получава им се много добре и на музикантите на живо, и на актьорите от екрана. А аз имам привилегията да отида за първи път в La La Land и то Concert: A Live to Film Celebration. Още не съм посмяла да изгледам филма, защото бях убедена, че това не е моята история, нито пък моята музика. Колко обичам да се изненадвам! Оказа се, че La La Land не е лигав, а мек, музиката не е досадна, а приказно наивна и композиторът Джъстин Хъруиц е приятно шашав и зарибяващ.
Та, представи си възхитата ми (може би по-голяма от тази на феновете в препълнената зала), когато за първи път ме връхлетя въртележката от танци, цветове и погледи, пръскащи се между Миа и Себ, а пред фоновото пространство също се вихреха струни в умели ръце, следващи една палка. Както обикновено в зала 1 на НДК, ми идеше да скоча от седалката и да потропам чевръсто (може би) на Another Day of Sun, Someone In The Crowd или пък на Start a Fire. Тези мераци се съчетаваха на приливи и отливи с напомнянето, чрез City Of Stars, Epilogue и разгръщането му в The End, че все пак в мен има някакви капки сантимент (ха-ха).
Стоплена, изненадана и разтананикана се шмугнах в моя La La (Ksa Ksa) Land и засънувах мелодраматични задръствания, parklife гледки и няколко… тромпета.
Вижте също и:
- Total: 0
