Някои се връщат назад, докосвайки познат аромат. Аз… и тоя високият отстрани със сияещата усмивка, и тая пред мене, вцепенената, и оня размахващ китки от втория етаж, преживяваме déjà vu, слушайки. Музиката. Тази, която действа като притегателна сила за забравени девствени сънища. Тази, която ни отпуши ушите, когато всичко бе наред. I was there, feeling fine & it was you. Gravity Co. Terminal 1.
Ужасно закъснял, и все пак навреме за Away, адски се смалявам точно, шмугвайки се пред сцената. Защо ли? Ми, явно Явор, Ясен, Иво, Стефан и Петър са някакви великани, които се видоизменят, но продължават да се величаят. Все едно едновременно ме пазят и ми показват нещо, което и преди, и сега ми забива гвоздеи в кецовете и ме кара да не помръдна от мястото си, докато слушам и чувам. It was you.
И докато се изнизват Mr. No One, Cry, E-O, си прелитам безметежно през времето със сковани крака и попиващ поглед. А в очите на тая вцепенената, тоя усмихнатия и другия, мяткащия се, както и в зениците на още десетина наоколо виждам гордост. Дали се е родила от вдъхването на самочувствие, че такава музика се твори от българи; дали е свързана с това, че на сцената всеки дава максималното от себе си; дали се дължи на синхронното дишане, гравитиращо около общи убеждения, каращи ни да се чувстваме прави, не знам. Но със сигурност седнали по време на лайва няма. 🙂 След смисловото отклонение неистово се забавлявам заради внезапната поява на RaJa и Насо Русков. Сглобката избухва в някакъв химичен експеримент – невъздържан, елегантен и странно познат. Искам още ШОК, ама двамата се изпаряват с дъха на светлината.
Връщане към гравитацията и мъчителна увереност в забравеното What I want. Наоколо всичко е претопено и естествено следва своето неистово изливане по време на аплодисментите след Downward... Ще има още време за Time, за Empty world. И да, изпразваме се. Гордо… докато чуваме Ain’t No Sunshine без да има светлина на сцената. Останал е само предпоследният прожектор да се върти.
снимки: YoYo
- Total: 0
