0shares

They’re all smiling, so I guess I’ll stay

Навремето, когато с Thom Yorke бяхме съученици в Оксфордшир, той отказа да ме приеме в бандата си. Преживях го тежко. Тогава всеки трябваше да е в някоя банда, я музикална, я побойническа, я съзаклятническа. Явно бях прекалено creep за крипарите от групата.

Сърдит, следях успеха на On a Friday, преродена в Radiohead, но си казах, че никога повече няма да говоря за Thom Yorke… Не успях да спра да го слушам. Той бликаше отвсякъде. Имах чувството, че когато го слушам, не пее той, а аз… за себе си. Изглежда това усещане за себеподобност не обладаваше само мен, но и тези, до които се докосвах…

Първата ми сериозна приятелка твърдеше, че страда от imposter syndrome, само защото беше чела някъде и че любимият ѝ, фронтменът на Radiohead, страда от т.н. синдром на самозванеца. Подценяваше и себе си, и симптомите си. Искаше да ходя с нея на по турнета, да съм в golden circle, да гледам Том, който вече беше от друга планета и да се преструвам, че всичко си е на правилното място. Да, ама не. Нямаше как да преглътна, че не съм част от машината Radiohead с глава на отколешния ми познат. Не можех да избягам от нишките, струните, мълвите, които пак и пак ме връщаха към експерименталните звуци и думи. Разделих се със „сериозната приятелка“, започнах да обикалям света, за да намеря покой, когато разбрах, че Том издава вече соло албуми… Пробвах да го изтрия от съзнанието си и да продължа напред, отхвърляйки травмата от невъзможността да творим заедно. Успях. Донякъде. Мълвата пък за първата супергрупа, изстреляна от Том Atoms for Peace ме разтресе наново… Соло проекти, връщане към Radiohead, провлачване измежду всички възможни вариации на изява и колаборация…

Последно разбрах за The Smile – проект с Jonny Greenwood и Tom Skinner (Sons of Kemet). Усмивката всъщност е горчива, сформирана по време на ковида и неумираща като тази на един бургерски палячо… Неразрешима. Продължавайки да бягам от отговорност за завистта ми от Том, се влюбих повторно „сериозно“. Писателка от България. Преместих се при нея в София, за да разбера, че и тя харесва превъплъщенията на Thom Yorke, но най-вече текствоете му. Не ми го натрапваше. Това ѝ влечение оставаше в периферията на останалите музикални забежки. Всичко си вървеше добре, докато в началото на тази година, не чух оглушителен тътен. Беше тя. Крещеше, че The Smile на Thom Yorke щели да имат концерт на Колодрума. У-а, у-а. Защо все на мен… Неочаквано Том ме намери и в София.

„Благодарих“ на съдбата си, докато не се озовах на концерта на The Smile на Арена София, Столичен Колодрум, на 18 юни 2024 по покана на Fest Team.

Вчера спрях да бягам и да се крия. Нахлух в Колодрума след кратко чакане на изключително културна опашка. Около мен бях все аз. Преживели музиката на Thom Yorke, гладни и жадни за още, вдъхновени равносметкаджии, застаряващи мечтатели, страдащи от imposter syndrome манячета, поклащащи се влюбени… Всички, очакващи Том да ги отведе на неговия самотен остров… Преди предводителят на корабокрушенците да смени няколко пъти руля, ме заля море от електроника в ръцете на James Holden. И той ми изглеждаше познат, дали не бяхме съученици и с него? След около час в неговите вълни и сред нарастваща еуфория от протегнати очи, ръце и усмивки към сцената, точно към 21 ч. след/преди залез, разпознах моя приятел. Да, приятел, корабокрушенец, излъчващ неповторима сила, мъдрост и лекота около небитието, в което ни пусна. Не се сдържах на You Will Never Work in Television Again, Friend of a Friend. Забих и избих злобата, завистта и отричането. Остана ми само усмивката, възнаградена от бис.

Thank you, Thom. Ти продължаваш да съм аз и обратно. Успя да го внушиш на хиляди.

Всяка прилика и разлика с реални хора, места и събития може да е нереална и трябва да се отдаде на синдрома на самозванеца.