Петък след обяд си пътувам с раницата в асансьора и малко преди да направя скока във времето срещам един човек, който ме пита накъде потеглям с тази раница: на планина или на море?
Замислям се как да му отговоря, защото нито отивам на планина, нито на море… Отивам за шеста поредна година на фестивала на народната носия в Жеравна.
Питам се защо ли отивам? За всичките тези години на фестивала нищо не се е променило: мястото, музикалните състави, програмата, храната, чеверметата, огъня, нестинарите, борбите, фотографите… Няма нищо, което да те изненада, всичко е до болка познато.
Събота сутринта нахлуваме на територията на фестивала на близкия до селото хълм с гора. Занаятчиите вече са отворили дюкяните, бабите са запели стари песни, а тиганиците цвърчат в нагорещения казан с олио. Опитваме да си закупим 2-3 броя тесто, но уви неуспешно. Продавачът отказва да ни продаде мекици, защото са резервирани 3-4 огромни тави за организираната тазгодишна сватба на фестивала. Разочаровани и гладни пропускаме закуската и се отправяме към „Юнашкия тиган”. За щастие там успяваме да се доберем до вкусна гозба, която не е резервирана. Явно младоженците не са имали бюджет за месо и са наблегнали на тестото за сватбата. Напълно ги разбирам, тъй като входът за фестивала е вече 25 лева за един едничък човек, представям си, ако трябва да се плати за всички гости, поканени на сватбата.
Ние не бяхме поканени и отидохме встрани до гората, погледнахме хоризонта от хълма и поседнахме да отдъхнем след борбата на чергата. От отсрещните планински била се носеше полъхът на вятъра, мирисът на дъжда и лек тътен на гръмотевица. Хайдутин притичваше и се криеше зад дърветата и от време на време гърмеше във въздуха с пищова си. Прогнозата сочеше 85 % вероятност за буря и се отправихме към селото да търсим механа, където да се скрием. Уви механа не намерихме, не защото нямаше, а защото хората за фестивала бяха толкова много, че сервитьорите само ги гледаха сърдито и им се караха, че не могат да ги обслужат. Архитектурно-историческият резерват издъхваше и се мръщеше на хилядите туристи, които смущаваха блаженото му спокойствие от векове. Повървяхме малко по калдъръмените улици, минахме покрай вековните дървени чардаци на къщите и някак си успяхме да стигнем до стряха, под която да се скрием от дъжда. Но скоро не издържахме повече да се крием от прокапващото небе и по заник слънце отново се озовахме на фестивала.
Изведнъж небето се разтвори и заваля, като из ведро. Цървулите ми щяха да се намокрят, но беше неизбежно и единственото, което можех да направя е да разпитам как да ги изсуша. Странното беше, че дори и да бе дъждовно и студено, шаячната ми носия ми топлеше. И в слънце и в дъжд тялото ми се чувстваше в нея идеално. Но явно не всички им беше така добре, като на мен и една голяма част от хората на фестивала се уплашиха от дъжда. Ние се приютихме под шатрите на занаятчиите, където родопчани на пук се опитваха с родопски песни да уплашат дъжда.
Най-накрая успяха и всички отидохме при двата бумтящи огъня да се поизсушим. Нестинарите също успяха да запалят огън и заиграха с боси крака по жаравата. Музикантите със зурните се криеха под модерен чадър и се опитваха да повдигнат настроението на малкото останали хора. Не им беше трудно и скоро около огромния огън се извиха няколко кръга хоро. И се започна от право до Еленино хоро, стъпките ставаха все по завъртяни, но всички присъстващи бяха виртуози и хорото се люшкаше в равен такт, без никой от стотиците хора да направи грешна стъпка. Явно дъждът беше уплашил само строгата охрана, но не и разни хора по анцузи без носии, които бяха успели да се вмъкнат и загрозяваха картинката.
На следващия ден, макар и леко наводнено, на мегдана на фестивала продължи веселбата с духова музика, зурни и др. Липсваше ми тембъра на родопските гайди, който да заглуши пискливите зурни. Винаги се чудя защо гайдите липсват на този фестивал. Може би зурните излизат по-евтино, тъй като, както чухме всички, организаторите са изхарчили стотици хиляди левове, за да организират този фестивал. Но догодина очаквайте разнообразяване на програмата със стриптийзьорки, които ще се въртят около празните колове от изядените чевермета. Такива реплики от спонсорите на фестивала ме накараха да се замисля какво въобще правя на това място за поредна година.
Отговорът дойде от само себе си: единствено, което всяка година ме връща в Жеравна е да облека носия и цървули и да се потопя в атмосферата на историческото място. Там за първи път облякох носия. Няма да твърдя, че носията ми е от пра баба ми от Кюстендил, но е доста стара и автентична и не е била за копаене на нивата, а само за сватби, празненства и събори. Иска ми се да мога да я нося по-често, защото в днешно време са малцина хората, които празнуват по сватби и ходят на събори, облечени в народни носии.
Вижте също и:
- Total: 0
