дума и снима: Кристиян Димитров
460 км и вече бях там. Запалих колата рано сутринта и от Приморско отидох в другото „П“ – Перник. Моят роден и не толкова моден град. Още когато разбрах лайнъпа знаех, че ще прекъсна почивката си, за да присъствам на това прекрасно събитие – Krakra Jazz Festival (16-17.08.24). Миналогодишното пилотно издание постави много висока летва и отвори изключителен глад за още от същото. Този път освен джаз селекции имаше и реге, и то нe което и да е, а Black Uhuru. Заедно с тях на ямайската струна се беше качил и великият Brushy One String. Мотивацията ми да си вдигна почернелия задник и да се лангъркам по изтърбушената ни магистрала и после да се върна обратно, беше пределна.

Самата идея да сложиш Перник и джаз в едно изречение е достатъчно абсурдна и би предизвикала иронични усмивки у всекиго, който чува това за първи път. Миналогодишното издание се появи от никъде. В разгара на лятото, две седмици (или по-малко) преди феста, излезе и самото обявление. Крайно недостатъчно, за да стане популярно или пък да се напълни с хора извън града. Доколкото разбрах, Kraka Jazz и уникалният Nišvile Jazz Festival са побратимени (ако това изобщо може да се каже за фестивали). Така всички изпълнители, дошли в Перник, бяха част и от нишкия джем.
За мен беше истински празник. Още повече, че вече бях и с настройка от миналогодишното издание. Очаквах да се изсипят тълпи и да стане един малък A to Jazz, още повече, че и тази година фестивалът беше без входна такса или ограничения за внасяне на алкохол или храна. Абе, джаз и реге до нас*ране. Е… в крайна сметка нещата не се получиха така, но според мен бе за добро.

Фестът започна малко минорно. Даже лекичко се притесних, че публиката е рехава. Lia Hide (Гърция) започна да ни потапя в джаз мъглата. Леко меланхолично на моменти напомнящо на Portishead. Перфектно загряване и възможност хората да понапълнят зоната. Усещане за уютност и спокойствие. Не бях се чувствал така от години. На родна почва, на крепостта, заобиколен от приятели и познати, с които съм израснал, децата хвърчаха в игрите си; не спирахме да наваксваме с истории и спомени.

Малко по-късно на сцената излезе и Karen Souza (Argentina) заедно с невероятната си формация. Въпреки, че първоначално тя не присъстваше в програмата (вместо саксофонът на Marcus Strickland), всички ние се насладихме на изключителното ѝ джаз изпълнение. Всъщност това преживяване беше и най-близко до класическия джаз (ако може, който и да е джаз, да се назове класически) за целия фестивал. Хипнотизиращо присъствие и вълшебен глас.
Аз не можех да си поема въздух от безбройните разговори и познати физиономии. Тъкмо когато започнах да се оглеждам за поредното доза музика и отзад, сякаш изпод руините, зад публиката се появиха и The Shuffle Demons. Три сакса и барабани. Счупиха ни. И миналата година и тази се изумих каква магия е музиката и как може да свързва хора от целия свят. В случай момчетата идваха от Торонто (Канада), преди тях Karen Souza от Аржентина. Демоните белязаха и старта на дълга серия от браз присъствие, което тази година определено доминираше.

Вече минаваше полунощ. Аз постепенно почвах да притръпвам и да се чудя дали наистина ще видя реге легенди на живо. Наредих се отпред и малко след полунощ на сцената излезе и остатъкът от една от най-великите реге банди на всички времена Black Uhuru (Jamaica).

Никога не съм си представял, че ще имам възможността да ги видя на живо и то в Перник. Носители на Грами, претърпели различни трансформации, раздели и загуби… абе, ужас!:) Изпаднах в транс на първа линия, за което помогнаха и солидното количество бирички, разбира се. Нищо и никой нямаше значение. Имах чувството, че съм сам и едновременно с това в тълпата. „Guess who’s coming to dinner” и „Sinsemilla” ми бяха достатъчни. От всичките реге банди, идвали някога в България, това наистина беше най-личното и незабравимо преживяване. Всички останали бяха някакси далечни, сякаш сцената ни разделяше, а не ни събираше. Бях доста учуден и от слабото присъствие от страна на реге деятелите на България. Не бих приел за извинение факта, че събитието се случваше в средата на отпускарския сезон. „Они си знаат!“, както бихме казали в Перник. Вечерта продължи до и дори след 03:00, когато малко по-малко започнахме да се спускаме от хълма към града.

ДЕН 2
„Или си у Перник или си на морето…нема средно“ тази брилянтна фраза се запечати в главата ми. И наистина имах чувството, че целият свят е тук, макар реално да бяхме шепа хора.
След тегаво събуждане и кратка Urbex разходка из индустриалната разруха на Перник, малко преди залез се запътихме към крепостта. Тук може би е моментът да спомена, че организацията, както и миналата година, беше на доста добро ниво. Този път дори имаше и къмпинг зона с душове. Първоначално ми се стори, че местата за храна и напитки ще са изключително недостатъчни, но в крайна сметка всичко беше премислено добре. Звукът и светлините бяха чук. Новост на това издание бяха интервютата с всяка банда след изпълнението им. Всичко се излъчваше на големите екрани и още повече ни потопяше в атмосферата на събитието. Дори бяха организирани официални таксита, които работеха на фиксирани цени с курсове до столицата.

Започнахме с Hilarious Disasters (Полша). Много свежа банда, преплитаща фолк елементи в джаз композициите си. Перфектен тайминг със залеза, който се спускаше буквално зад сцената. Лайнъпът на 17 август беше „по-тлъст“ и определено ни чакаше дълга вечер. Хората бяха значително повече от първия ден. А старите пернишки джънкита изглеждаха преобразени, бутащи колички, радващи се на живота, прехвърлящи 40-така, все едно се бях телепортирал в друга страна.
С Janysett McPherson (Куба) започна и кубинската доминация на сцената в следващите часове. Прекрасна и изключително емоционална, тя успя да ни завладее с невероятните си глас и пиано. Към края на своето изпълнение Jany включи и две от песните на великия Charles Aznavour. Апетитът идва с джаза – публиката постепенно започна да не се насища на изпълненията и крещеше за бисове след всяка група. Но това не беше всичко от Куба.
За мен винаги в сърцето ми ще остане изпълнението на Black Uhuru от ден едно. Но всички перничани съм сигурен, че никога няма да забравят музикалните извращения (в добър смисъл) KermesZ à l’Est (Белгия).

Още докато подготвяха сцената, ясно личеше, че това ще е някакъв брутален фюжън. Всчико беше претъпкано с препарирани животни, стиймпънк джаджи, черни завеси, червени светлини и дим. Със самото си излизане беше яно, че това е групата на фестивала. Брадясали мъже с кичари стил Наско Сираков от 85-а, с кожени якета и изтърбушени ботуши. Приличаха на пропаднала глем рок банда, излязла на сцената на Ministry, но свиреща балканска духова музика със ска, дъб, джаз, метал елементи. Мазало! Аз като един отявлен хейтър на Dubioza Kolektiv успях да открия доста прилики, но определено KermesZ ми допанднаха повече. Анархо звученето им не ни даваше и секунда спокойстие, а след всяко парче излизаше нещо ново на сцената – епископът на дима с уникално заварен гигантски духов инструмент, нещо подобно на кукер, мегафони, сирени, диско топка закачена на прът. Смениха и доста инструменти. Репертоарът им се състоеше в: саксофон, кларинет, електрически кларинет, тромбон, сузафон (нещо като туба), соло барабан с чинел, бас барабан с чинел (много чинели счупени на пода), тамбура, банджо и тромпет. Сякаш викаха апокалипсиса с балкански ритми и едновременно с това ни бранеха със звукова и театрална магия. Леко ми напомняха на онова фрийк шоу – Funky Brass Style, които бяха на Brazzobrazzie преди 10 години. Децата на първия ред бяха като вцепенени, а майките им не можеха да ги отлепят от тази вакханалия. А отзад…ох, мали-и-и…

Кратко лирическо отклонение: Може би за повечето хора ще бъде странно, но Перник и околностите му са известни с афинитета си към Югофолка. Това ще рече сръбско от 80-те до наши дни като иконите на сърбежа винаги са били повече тачени от естрадните звездни на комунистическа и пост-коми България. Това, което свързваше всеки дом, освен жицата на телефона и радио точката, беше антената за сръбския канал. Дам, в нашия край имаше една екстра антена специално за сръбската телевизия, така че никой да не може да пропусне Лепотицата (Лепа Брена).

Та, след това отклонение сами можете да разбере колко много тези белгийчета, свирещи балкански усукани мелодии, допаднаха на пернишката публика. В едно от изпълненията им дори чухме и копаница. Публиката не искаше да ги пусне да си тръгнат, но времето напредваше, а ние едва бяхме преполовили вечерта.
Едва успяхме да си вземем глътка въздух и на сцената излезнаха блестящия (и в пряк и в преносен смисъл) състав на Estudiantina Ensemble (Куба). Спретнати, с бели панталони с ръб, и с гигантски усмивки, те буквално ни пренесоха в Сантяго де Куба. Балканските танци бързо преминаха в сон кубано. Наближаваше полунощ, а тропическото слънце грееше на крепостните стени на Кракра. Вече превръщащо се в традиция карибско присъствие на фестивала (миналото издание бяха Eurocubans) успя хем да ни разведри, хем да вкара и лека меланхолична нотка. В края на изпълнението отново излезе и Jany McPherson, която този път изпълни няколко кубински песни.

Дойде време и за второто звездно изпълнение за мен. Brushy One String (Ямайка) излезе точно в полунощ. С костюма си леко приличаше на Елвис, но беше много далеч като вибрация от краля на рок енд рола. Помня, че може би преди около 10 години си разменяхме клипове в youtube на Brushy от гетото в Ямайка. Уникалният му стил да свири само на единствената струна на китарата му, му помогна да добие доста голяма популярност извън Ямайка. От тогава съм чул доста парчета, но никога не съм си го представял като изпълнителен артист, който обикаля и прави турнета. Е, сега беше на сцената, целият в бяло, а дори и не беше сам. С него с лек акомпанимент бяха още двама музиканти – китара (този път цяла) и перкусии. Един истински бард, който пее за любовта, за омразата между хората, за войната. Проповедите му успяха дълбоко да ме докоснат. Тъй като той не е типичният реге изпълнител (даже не бих казал реге изобщо), бях подготвен за мелодичните му разкази. Това, което ме изуми обаче бе, че публиката знаеше част от лириките и припяваше задно с Brushy. Това допадна изключително много на бандата и те сякаш започнаха да свирят още по-освободено.

Бях смазан. Два дни алкохол, джаз и безсъние бяха стопили батериите ми. Все още обаче нищо не бе свършило. Бях твърдо решен, че няма да си ходя и ще уважа последните изпълните, които все пак бяха дошли за нас. Към 02:00 ч. шепата, останали хора посрещнаха Jambalaya Blues Band (Италия). Блус рок от Европа със силно Chicago jazz звучение, с мирис на Dixieland jazz и река Mississippi. Не знам откъде извираше тази енергия. Момчетата успяха да вдигнат на крака и последните мумии, събирайки ги отпред. Съжалих музикантите. Заслужаваха много повече. Това не попречи те да се раздадат на макс и да покажат на какво са способни. Пратиха и специални поздрави на един от моите любимци Muddy Waters с едно от изпълненията си. Вече бях на 2 кръв и не издържах. Събрах няколкото оцелели приятеля и се насочихме по склона към града. В далечината все още се чуваха невероятните Jambalaya до като се тътрим към леглата.

Тъй като попрекалих с дължината на тези хроники, бързам да завърша и обобщя. Феноменално събитие! Джаз от световна класа. Много уютно и приятно, без напрежонка. Определено общината може да се справи по-добре с рекламата на събитието. Нямаше нито един плакат или билборд. Много от хората от града не знаеха за събитието докато не чуха музиката от близкия баир. Със сигурност фестивалът има по-голям потенциал, но нека го оставим в приемливи граници. Това, че беше по-малък като посещаемост, беше една от най-силните му черти. Не на последно място, трябва да се помисли и за тайминга. Не мисля, че е нормално и за двете страни (публика и музиканти) концертът да се случва в 02:00 през нощта. С нетърпение очаквам следващото издание, за което съм готов да пропатувам още повече километри.
- Total: 0