LET ALL THAT WE IMAGINE BE THE GARBAGE

LET ALL THAT WE IMAGINE BE THE GARBAGE

Когато си милениал и боклукът на времето е всичко, от което имаш нужда

снимки: Гроздан Георгиев

Четеш си, че Шърли Менсън и компания излизат на сцена с нов албум и култови хитове от 90-те до днес… Погледът ти се примрежва и веднага препускаш към линка с билети. Концертът на Garbage не е събитие, което можеш да изпуснеш… или да си позволиш да изоставиш. Щото групата не те е изоставяла, когато си пускаше оранжевата касетка, когато легна гол за първи път до полуголо момиче или когато зарязваше поредната сковра в живота си. И аз, макар да съм момче, мечтаех само за Шърли. „По-добре късно, отколкото никога с нея на живо“ пък си казах, когато Garbage се разплуваха в море от предобрили фенове по време на Hills of Rock през 2019 г. Оттогава насам, още с издаването на албума No Gods, No Masters през 2021 г., тайно се надявах да сколасат за още един концерт. Maybe you’ll get what you want this time around.

И ей го нА.

28 май си дойде. Vidas Art Arena ака Колодрума в Борисовата градина за пореден път предлагаше надбягване с времето. We’ll waste some time.

Пораснали боклуци (като мен), готови да се върнат в ерата, през която са се осъзнали, дебнеха Шърли. Защото някои боклуци от миналото са по-ценни от цялото ни лъскаво настояще. А преди Шърли вечерта започна с емблематичен DJ сет от Groovy George. Последният явно си вилнееше по клубове, надиджействайки 90-те пак, и пак. Надбягването с времето отзад напред започна, а аз с интерес чаках юнака ака британците Yonaka. С фронтдамата Тереза Джарвис, кипяща от енергия, хич не беше скучно. Презареди ни с няколко конски сили и жегваше не само фронтстейджърите, но и цялата атмосфера преди приплъзването на Garbage. Май особено ми хареса Hit Me When I’m Sore. Още повече ми хареса, че се появи и на терена, за да се снима с нашата екзалтирана агитка.

Точно в 20:50 ч. часовниците спряха. Когато Шърли

Менсън изгря вече с русо руно на сцената, потръпнах. Нежна, бунтуваща се, вечна. Почна ни. There’s No Future in Optimism подобаващо откри скритите ни от години страхове.

Garbage подадоха от всичко: от новите, по-мрачни и зрели парчета, до вечните химни I Think I’m Paranoid, Stupid Girl, It’s All Over but the Crying, Vow, за да завърши с любимата ми Special, последвана от Only Happy When It Rains. Финал. Заслушах се в историята зад Have We Met и оттогава продължавам да си въртя парчето, дори сега, когато драскам тези редове. Страшна е!

Стори ми се, че гласът на Шърли звучеше още по-мощно от предишния ѝ концерт в БГ. Сплавта, размазана на Колодрума (ние) гърмеше от всяка дума в пълен транс, проливаща се някъде между ’95 и ’00. Шърли не пропусна да докаже защо съм вечно влюбен в нея. Сподели за…, крещя, стихна и пак ни яхна.

Когато всичко свърши, кротко запъплих сред тълпата към тъмнината на протяжното време, което си се беше върнало на мястото. Исках пак да бягам. Сред софийски боклуци. Time will destroy everything.