Недостатъчен ефект

Сурва 2014

Недостатъчен ефект

Още с излизането ми от вкъщи усетих странна смесица от чувства на страх, очакване и скептицизъм. „Страх ли?“. Да, защото финалът на миналогодишния фестивал  бе оставил лека негативна нотка в мен.

Автор: The CrazyNinjaDoctor

А именно леко разочарование, нищо ново, което вече не съм виждал, постепенната замяна на гайдата с ориенталската зурна и все по-големия цинизъм в някои от костюмите. Валеше дъжд, крачех по мокрите улици подминах Минната дирекция. Отново пропуснах откриването, но няма как в петък от работа в София да успея да се върна за кладата пред Двореца на културата и официалното откриване на кукерския фестивал. Бързах да видя приятелите си, които ме чакаха около огъня, както всяка година да посвирим и да пийнем домашно вино и ракия. Нямаше живо пиле на площада. сурва 2014Дори и сергиите, които утре щяха да ми предложат китайски боклуци, кебапчета със съмнителен произход и разредено вино бяха разположени доста на рядко. Завих зад ъгъла, снегът продължаваше да вали… „Kак ще се свири на това време по дяволите!?”. Тъкмо се замислих и пред мен се появи пространството пред уникалното с архитектурата си здание – Двореца на културата. Там за съжаление нямаше почти никой, а жаравата едва тлееше. Поздравих един приятел, отклоних предложената ми от останалите момчета ракия и се запътих към бара. Постепенно чувството, с което излязох от вкъщи се засилваше, вместо да изчезва… В барчето за мое голямо щастие имаше доста познати физиономии. Позавъртях се, един приятел пускаше блус и фънк от 60-те и 70-те. Искрено се зарадвах, че все още има някой, който да облъчва младите с нещо по-различно от the Voice или планета. Докато пийвах поредната бира разбрах, че утре ще има концерт на Обратен ефект в бара. Тънка усмивка мина през лицето ми, докато си припомнях последното посещение на бандата, изпитата бира, песничките, танците и разбира се, ухилената ми до изкривеност муцуна. И в този ред на мисли планът ми да се прибера рано, за да мога да хвана сутрешните групи, се провали. Прибрах се в 5 ч. сутринта, след като бях сменил няколко заведения и изпил доволно количество бира и домашна ракия, бутана ми под масата.

Успях да се излюпя в 1 ч. следобед с адско главоболие. Навън беше побеляло. Разбира се, че е ще има сняг. Не си спомням кукерски фестивал без сняг и температури близки до -10°С. Пооправих се и се запътих към центъра. Главата ми пулсираше и се надявах звуците на хлопатарите да не разгорещят още повече престрелката в черепната ми кутия. Чувах ги още от вратата, но сега те бяха все по-близо. Вече виждах първите маски, глъчката приближаваше. Стигнах до Минната дирекция – стартовата позиция на всички кукерски групи. Тук е перфектното място, ако искаш да си направиш снимка с някой от участниците, без прегради и полицаи, които да те бутат. Снегът се сипеше силно и вече беше направил мраморния площад достатъчно хлъзгав, за да внимавам при навлизането ми в тълпата. Масичките и сергиите изобщо не бяха малко. Миризмата на кебапчета се стелеше като гъст облак на 4 метра от земята, виното се лееше, а звънтежът на чанове ме караше да настръхна. Именно тази енергия, която се отделя от ритмичното удряне на метала, започва от пръстите на краката (вече замръзващи), преминава през стомаха и стига до челото е тази, заради която се прибрах в родния град. Тази енергия жадно чаках цяла година. Преминах през масата от хора, достигайки до мегдана. Социалистическият мраморен площад за пореден път бе централното място, където групите, придошли от цяла България представяха своите маски и обичаи. Ритмичният звън на стотиците хлопатари действаше целебно. Поогледах се. Хората бяха значително по-малко от предишни години. Дали снегът  им беше попречил да дойдат, или пък точно той ги бе пратил най-накрая да се окъпят в пудра на някой планински склон, това нямаше значение. Групите продължаваха да се нижат една след друга, някои от които в доста рехав състав. Дори микрофонът, сложен по средата, с които водачите представяха обичаите си и отправяха пожелания за „здраве и берекет“ беше подпрян със същата бетонна кофа за смет от изминалите 8 години.

сурва 2014Присвих устни и се насочих към втората сцена пред двореца. Там по традиция са чуждестранните участници. Очаквах с нетърпения да бъда изненадан от някоя екзотична трупа и така и стана. Тъкмо пристигнах, когато заварих състава от Индонезия. След тях преминаха като на конвейер групи от Словения, Унгария, Албания, Сърбия (сръбски амазонки!?), Македония, Гърция, Сардиния (може би пропускам някоя). Връщайки се обратно към центъра, тълпата бе намаляла наполовина. Ставаше по-студено и реших да се прибера, за да се заредя за концерта довечера.

Още от стълбите вечерта обещаваше да бъде силна. Групички от хора смучеха жадно цигари в кълбо от дим, поздравих няколко познати, платих си и влязох в навалицата. Беше претъпкано, както винаги на концерт на това място. Не, защото имаше стотици хора, а защото барчето е доста тясно, пък и с техниката капацитетът се намалява значително. Момчетата вече бяха направили саундчека, обърнах две бири, припомних си набързо няколко минали събития („Уикеда тук?! Господи как се побраха!?“), когато към 22:40 чух Кольо (вокала) да се провиква. Обратен ефект имат големи сантименти към това място, които не крият и винаги се заформя искрена веселба. Чувствайки се като у дома си (барът е помещение подобно на апартамент), започнаха подобаващо, с авторски парчетата като „Плейбой“ (специално за рождения ден на Пешо барманчето), „Чоки“, „Плис-плис морски бриз“, „Карагьоз“, „За Марчето“ (разбира се), „Ойларипи“, „Кольо пияндето“ (личен  фаворит). В типичния си небрежен стил, лек ска ритъм, смесен с познати мелодии, партито постепенно премина към по-сериозните народни песни „Девойко мари убава“ и изключителната „Полет“.

Тълпата отпред (буквално на длан разстояние) на няколко пъти „побутна лекичко“ музикантите, което въобще не ги притесни. Типичната размяна на инструменти между барабаниста (Симо) и китариста (Ники) не намали ни най-малко качеството на саунда, а напротив – като че ли подсили мощта на звука за последвалите по-хард кавър парчета (Pantera, Nirvana, Metallica…). Джамборето свърши към 1:30 ч. с познатата на мало и големо „Моля ви, мадам“. Всички бяха доволни, заредени и усмихнати. Поостанах за финална бира, дръпнах едно приятелче, позадрямал на един стол и се насочихме към вкъщи.

Сурва 2014На другия ден се събудих развълнуван, защото знаех, че неделята нa феста винаги е претъпкана. И днес валеше сняг, скочих в панталоните и на излизане от вкъщи бях посрещнат със странна новина. Майка ми била прочела, че част от групите (някои, от които доста многобройни) не са се явили на, така нареченото „дефиле“. Затворих врата и се запътих към центъра намръщен. И наистина, не се виждаше жив кукер, някъде в далечината се чуваше подрънкване, а обръча от хора ме посрещна доста по-далеч от очакваното. Чувството, с което беше започнал този уикенда още в петък вечерта, постепенно си дойде на мястото с поредното потвърждение, че нещата в организацията на фестивала не търпят развитие, че даже евентуално има и бойкот. Продължих напред, хората вече се сгъстиха, което ми даде възможност да обърна внимание на масичките около мен. За мое учудване почти не видях такива, продаващи китайски дрънкулки и светещи топки, подскачащи кученца в капак от кутия за обувки. Те бяха отстъпили място на ръчно направени сувенири, обици, накити, ножове, музикални инструменти, съдове, маски, звънци и какво ли още не. Това ме обнадежди, докато не стигнах до мегдана, където участието си приключваше група от едно от близките села. Изтегляйки се от „сцената“ се оказа, че НЯМА кои да ги смени! Не си спомням дали се е случвало подобно нещо до сега.

Водещият отново агитираше „да сме били гласували със SMS за групите” и се оправда с нещо свързано с метеорологичните условия. Загледах дългия площад, опасан по цялото му протежение от тълпите, сякаш чакащи да дойде папата и изнервен се запътих към чуждестранната сцена. Отивам да гледам сръбските амазонки, те поне ще дойдат!. Там тъкмо привършваше надпреварата „Тъпан бие, оро се вие“. След минути се появиха и гостите.  Tози път те се задържаха значително повече на сцената, а дори и слязоха към премръзналите зрители, включвайки ги към специфичните си танци. Когато последната група приключи, вече почти вкочанен, се насочих към нас. Отказах се да изчакам традиционната заря за закриването, а по-късно разбрах, че е имало и светлинно шоу пред Двореца на културата.

Така приключи „Сурва 2014“ за мен. Разочарован, недоволен и ядосан. Не проумявам как такова голямо културно богатство не търпи абсолютно никакво развитие. Не се търси контакт с младите. Псевдо работилниците (уъркшоп-и, ако предпочитате), ако изобщо ги има, не зарибяват по никакъв начин хората. Вместо да се впуснем в направата на маска, автентичен музикален инструмент, накит или цървул дори, на нас ни е по-добре „там на мегданьо, да гледаме сеир“, да се напием, да напълним стомасите, но не и главите си.

Не искам да оставя погрешно впечатление, затова за финал ще добавя, че кукерският фестивал е най-хубавото нещо, което се случва на моя роден град. Дали се води европейска столица на маскарадните игри – не знам („Къде е Венеция тогава?“), но всеки трябва да усети магията на сурва, защото тя няма аналог. Така че, забравете какво съм написал и заповядайте следващия път, за да заредите сетивата, сърцата и телата си за цяла година.

Вижте също и: