Стефан Вълдобрев: Изпитвам наслада. Мъчителна, но наслада.

sniag nad sahara

Стефан Вълдобрев: Изпитвам наслада. Мъчителна, но наслада.

Белите маратонки и любимите „мили“ са винаги на мода, дори да вали сняг над Сахара. Стефан Вълдобрев за непреходните въртележки, тежките месеци и спомените…

Anna: Здрасти, хубаво е, че имаме възможност да запитаме няколко неща толкова разнопосочна творческа особа. Поводът е предстоящия ти концерт с Обичайните заподозрени на главозамайващата дата 14 февруари в Mixtape 5… Започваме простичката и се чудим как я караш?

Стефан Вълдобрев: Благодаря, добре. Стягам се за концерта. Опитвам се да вляза във форма, да намаля малко яденето, пиенето… Трудна работа! Ски, тенис, тичане, плуване – нулев ефект. Килограмите не мърдат. 🙂

E, такъв е сезонът, пък и ти винаги си тежиш на мястото творчески. 🙂 Постигнал си много, завъртял си се на пръсти (и на краката, и на ръцете) – написал си музика за повече от 70 театрални постановки и 20 игрални и документални филма; имаш 10 албума, не знам колко точно музикални клипове; четири национални турнета… Какво още трябва да ти се случи в тази въртележка?

Вършил съм всичко това, не защото е „трябвало“, а защото не мога да не го правя. Изпитвам наслада. Мъчителна, но наслада. Предполагам, (ако на музите все още им е приятно в моята компания) ще продължавам да го правя и ще ставам все по-добър. Или ще реша да спра. Не знам. „Трябва“ не е хубава дума. Следвам интуицията си, обичам да се изненадвам. Когато човек се е „въртял толкова дълго на пръсти“, както казваш, обича неща, които му се случват за първи път. Ето такова нещо е концертът в MIXTAPE 5. Знам, че мястото е много хубаво и е точно за нашата музика – там можеш да скачаш и да отпушиш напрежението. Това е първото ми „качване на въртележката“ за тази година и се надявам да стане много голям „панаир“ на 14-ти.

Да, със сигурност ще се завъртим. 🙂 Въртелива ни е и разликата между формата на отдавнашни музикални предавания като Какафония например и X Factor… Защо вече няма читаво музикално предаване/формат по нашите ширини, дължини и приемници?

агентЗащото продуцентите станаха по-важни от артистите. Приходите от реклами – по-важни от песните, шоуто – по-важно от смисъла, това как пееш – по-важно от това какво пееш. Аз твърдя, че не е голяма беда дали си заковал правилно тона, беда е, ако не знаеш какво казваш с песента си. Три минути и половина текст и музика е страшно много време, което зрителите доброволно са ти дали, за да те чуят. Нямаш никакво право да им го губиш с показност и самолюбуване. Твоята задача е да споделиш с тях нещо значимо, което те вълнува. Да имаш идеи. До преди две десетилетия музиката и музикантите бяха сила. Огромна сила, която можеше да спре войната във Виетнам, да събори апартейда в Африка, да зададе дневния ред на обществото. След 2000 г. тази “опасност” беше своевременно озаптяна от мейджър компаниите, които от фабрики за мечти се превърнаха във финансови тръстове. На тях не им трябват личности, а симпатични, покорни служители с добра фигура и гласови данни за обслужване на корпоративни партита и участие в песни, които са нескопосана реклама на вафли, бисквити и кафета. Това целят музикалните формати – производство на формички за сладки. И най-големият грях всъщност е, че децата там са истински талантливи, честни, умни и одухотворени.

Формички, без съдържание… А какво музикално съдържание слушаше като малък?

Какво ли не… По-лесно ще ми е да ти кажа какво не съм, но не се сещам да има такова…. Не, наистина няма. Слушах всякаква музика и гледах всякакви филми. Мисля, че това даде отражение по-късно и върху моята музика. Когато започвах, тя стилово беше като някакъв постмодерен коментар на всичко от 60-те, 70-те и 80-те. Никога не съм бил музикален фанатик (макар, че веднъж зверски се сбихме в двора на гимназията заради „коя група е по-добра: Металика или Джудас Прийст“)

До колкото знам още в гимназията си сформирал първата си група…

Аз тогава бягах по две писти – едната беше песните, които пишех за моята поезия и които свирих с акустична китара. С тях направих няколко концерта и единият дори го записахме почти професионално. Отделно от това беше групата. Казваше се „Алея Аля“ (претенциозно име – признавам, но на тия влюбени години, за жените си готов на всичко). Бяха ни дали тавана на Пионерския дом и там бяхме нахвърляли кабеляци, усилватели, инструменти. Докато ние репетираме, по пода са насядали познати и непознати, съученици и приятели. Коняк и фъстъци обикаляха наоколо. Задимено. Музиката – някакъв психаделичен рок с етно елементи. Ако трябва да съм честен, беше си бая депресивна. Но много въздействаща и с напомпваща енергия. Парчетата бяха дълги. Поредица от картини с основна тема, която изчезва и се появява в различни варианти. Най-популярното се казваше „Прах“ и беше към 25-30 минути. Цяла сюита. Записахме го, но по-късно лентата се изгуби. Винаги ми се е искало да се появи отнякъде. Да я чуя и да си припомня. Имам чувството, че е било в предишен живот.

Иначе, ако сега беше на 17 и имаше банда как щеше да я кръстиш? Как щяха да изглеждат обичайните заподозрени?

О-о-о, нямам никаква представа. Яко е да се кръстиш Оги 23 или Лого5 например. Нещо в тая посока щеше да е. Или Оратница Не знам. А обичайните заподозрени щяха да са същите, каквито са и сегашните – люти чушки. Непораснали момчета, които кипят от енергия, не спират да се смеят, иронични към всичко (най-вече към себе си), съвършени музиканти, влюбени в работата си, посветени на пътя си, обичащи удоволствията и най-вече артисти от световна величина. Иван, Стунджи, Еко и Миро са национално богатство. Природна забележителност. 101-вият исторически обект на България. Трябва да ги добавят в книжките на БТС и да удостоверяват публиката ни с печат, че са ги видели.

А има ли музикални влияния в България, които трябва да са „удостоени“ с черен печат. Напоследък се надушват много писания относно смъртта на чалгата. Мислиш ли, че чалгата залязва след „великия си възход“ преди около 20 години?

По нашите земи чалга винаги е имало и винаги ще има, никакъв шанс да изчезне. Забравете за този спор, загуба на време е. „Великият възход“ на чалгата през 90-те се случи по времето на още по-великия възход на алтернативната, електронната, джаз, поп и рок музиката. Тези две вселени тогава съществуваха заедно, значи е възможно. Едната обаче може да вирее без държавна подкрепа и медийно възпитание, а другата не може. Това е истинският проблем.

А как „извря“ идеята за парчето „Сняг над Сахара“?

StefanОтдавна исках в моя песен да разсъждавам върху Библейски теми. Но никога не съм допускал, че ще успея да побера най-важното от Стария и Новия завет в рамките на три куплета. Шегата настрана, наистина съм доволен от резултата. Радвам се, че „Сняг над Сахара“ я има и е точно по този начин, смятам я за една от най-добрите си песни.

Помня, че когато работих върху нея, разгръщах мои стари бележници с нахвърляни бележки, идеи, хрумвания. Видях словосъчетанието “сняг над Сахара”, подчертано дебело и с три удивителни.

Започнах да пиша, правейки една разходка из човешката история с идеята, че всичко се върти в кръг, всичко се повтаря и независимо по кое време от битието ни, независимо из кои пустини бродим и кои дворци обитаваме, допускаме едни и същи грешки и изкупваме едни и същи вини. И така чаканото опрощение, което трябва да дадем или получим е по-скоро като снегът над Сахара – никога не идва.

В „Съдилището“ тези поетични образи и тази сюжетна линия не съществуват, но обикновено, когато пиша песен за филм, той е по-скоро отправна точка за мен, не следвам сценария и не ходя по сюжета, а развивам проблема и го превръщам в мой коментар, един вид обобщение. В случая, основната тема на филма беше изкупването на греха и реших, че моите намерения за песента ще помогнат в тази посока. Когато дойде време за клипа се сетих, че бях гледал едно страхотно представление с една прекрасна сценография на режисьора Крис Шарков и на художника Огняна Серафимова. Свързах се с тях, после с Пловдивския театър и всички бяха така добри да ни предоставят декора за снимките.

Много обичам да пея “Сняг над Сахара”. Ако можех бих дивял и бих се въргалял докато я пея, но темпото е толкова бързо, че нямам въздух дори за текста. Не стига това, ами и на всеки нов концерт подканям Стунджи постоянно да го увеличава и той реагира с изцъклен поглед. Във филма е с темпо 150, студийният запис е 170, а на живо го свирим от 180 нагоре.

В едно интервю разказваш колко е готино по време на изпълненията ти с обичайните заподозрени, публиката да разпознава в парчетата част от своя живот. Казваш, че по време на лайв изпълненията ви абсурдното отвън не съществува… Кои са били концертите, на които ти си се чувствал по подобен начин?

Списъкът е много дълъг. Имам в спомените си два специални концерта. Единият е на ФСБ, а другият – на втората Тангра. Тогава бях още в гимназията и помня, че това което видях страшно ме вдъхнови. По-късно през годините съм бил на кажи-речи всички „мои“ групи – и когато те са идвали в България и когато аз съм обикалял из Европа. Но вече започнах да ги възприемам като колеги и близки приятели.

Публика, музиканти и съратници ще се обединим за първото ви завъртане в Mixtape 5 за тази година на 14 февруари. Благодарим, за което и до скоро.

Стефан Вълдобрев – Сняг над Сахара
[media link=https://www.youtube.com/watch?v=MXej5VnBETQ]

Вижте също и: