Това е статия за най-добрия концерт. Това не е статия за QOTSA. Черпя ви с Jin Monic.

Jin Monic

Това е статия за най-добрия концерт. Това не е статия за QOTSA. Черпя ви с Jin Monic.

Английският лектор, застанал гордо пред пауърпойнт презентацията си, ни разтяга локуми. Разтяга ги в архитектурни многословици, факти и Франк Лойд Райт. Всички ръкопляскат удивени, покосени от гения. Повдигам вежди и въздъхвам, а в мен удобно намира място един мъчен въпрос: Само защото е чужденец ли всички са толкова в захлас? А ако беше някой българин? По-добър?…

Спя, сънувам и става сряда. Света Сряда. Пред Александър Невски:
– Извинете, Queens Of The Stone Age?
– Същите!

Поставям раничката си на земята близо до бръмчащия автобус. Ще заминаваме за Сърбия с група меломани-ентусиасти. Ще правим поход по следите на светия граал в търсене на онзи музикален Бог, който No One Knows. Почти никой не познавам, но все едно – чакат ни път и един легендарен концерт.

Like Clockwork потегляме.

Организаторът ни Николай ръмжи весело по микрофона с подправен екскурзоводски тон и ни събужда в смях:

– Добре дошли, всички на борда на нашия автобус. Навън е точно еди-колко си градуса, а нашият шофьор днес е Сталин. – Подхилкваме се, защото и Хитлер е на борда и тъкмо той представя Сталин. – Следващо спиране за тоалетна след 30 км. Ще ви помоля по-леко с бирите, за да стигнем навреме за концерта. Благодаря предварително, наздраве и лек път.

EXITЕдна Сърбия по-късно и вече сме доволно закъсали.

Греда.

На опита на шофьора да запали автобуса песента Hey Ho Let’s Go на Ramones тръгва отначало и ни се подиграва. На осмия път вече се смеем истерично. Скоро спира да ни е толкова смешно и наизскачаме отвън за въздух и бира. Математически поглеждаме часовници. Има време за паника, има време и до Нови Сад.

Нови Сад!

Хостел: “Златна Греда”. Tематично.

Никой не дава зор за сръбските подгряващи групи и след като пресичаме Дунав сме вече, където трябва. Нови Сад – Нова София. Поздравявам и прегръщам приятели от разните рок вечеринки. Комарите също поздравяват подобаващо и си мисля, ах If I Had A Tail… QOTSA ни захласват и даже Джошуа усеща накъде отиват нещата. Четири пъти обявява, че сме awesome. Това ясно. Светлинното шоу ни изпепелява. На пръсти искаме още. Бис и довиждане. Всичко е премерено, уговорено и подписано. Такива са нещата, няма на света виновни, но нещо не ми стигнаха.

Прибирамос.

ПеемI Sat By The Ocean от профучаващи покрай нас превозни средства. На магистралата, сред плескавици, тирове и вéлики сладоледи, сме закъсали вече 4 часа. София е мираж. Ех, сега, ако беше филм Джошуа и компания щяха да си спрат автобуса тука, да се наредим за автографи и да ни повозят донякъде. Всички търпеливо игнорираме факта, че не продават бира в крайпътното заведенийце и вместо това се изважда китара и пеем. Пеем отляво, пеем отдясно, пеем, докато гледаме как сръбската сервизна компания гледа как Сталин се опитва да поправи автобуса, четем книги, гледаме си на карти, печем се и припяваме: “Помпата ми е по-добра от помпата тьи!” Духът на компанията е несломим! Спасението, пътувало с 200 км/ч., най-после пристига и заемаме места. We will survive!

“Waiting in a car.
Waiting for a ride in the dark.
The night city grows.
City is my church
It wraps me in the sparkling twilight.”

М83 – Midnight City

3 сутринта и унесени от мелодията на пътуването чуваме една скромна покана. Николай: Jin Monic празнуваме 1 година в Swinging Hall тази събота. Заповядайте. Много ще се радваме да се видим отново. Задната част на автобуса подскача в готовност за събитието. Видимо се!

Пада лист от календара. Събота. Swinging Hall.

Като на другарска среща сме след баш EXIT приключението ни по сръбските магистрали. Стефан на вратата предупреждава влизащите:
Всичко е резервирано. Няма места!
Усмихвам се широко:
Ние сме от фенклуба. Най-отпред сме.

Ще свирят авторска музика – идеално и нямам търпение да ги чуя. Джин с тоник на Jin Monic. Хвърлям поглед към сетлиста и все едно и аз имам рожден ден днес – The Strokes & Arctic Monkeys. Петимата се качват на сцената: Николай, Ивайло, Боян, Джокич и Георги. Отива им да са на сцена, ама много добре си стоят. Още сме със Sober Face, но музиката ни напива бързо, бързо и споря с бяло облечен радетел на българския език, който на всяка втора дума използва английски. Кога станахме такива Fake? Casual Threesome са в другата зала, а Jin Monic дават по едно рамо, китара и бас.

Втори сет и вече се чудя къде съм си губила времето 1 година. Мацката с букли обяснява, че това е най-добрата алтернативна група в България. Брей…

Де да бяха чужденци, да се захласна, ама не са.
То е друг вид усещане и комуникация.
Малко по-ценно.

Публиката не пуска групата да си тръгне. Избутваме ги отново на сцената. Бис след бис, докато барабанистът не казва безпомощно “Ама, това парче не го знам.” Smile. Сори, Сали, ще почакаш още малко. Слизат и се започва разписване на дискове с червен маркер. Красива гледка! Всички сме гладни за още. Не минава много време и на другата сцена започват да се качват и слизат музиканти от двете групи. Уникално и точно както си трябва, даже и с разстроена китара пеем до 7 сутринта. Видовден е и посрещаме изгрева по стара българска традиция, за да ни направи здрави и весели. Всъщност никой не знае, че е Видовден, но всички знаем, че My God Is The Sun. И че някой ден ще прогледнем и със Sober Face ще видим себе си през други очи…

Jin Monic – Sober Face
[media link=http://www.youtube.com/watch?v=Gtd7kqPhzCo]

Вижте също и: