С Pink Martini нагоре, все към сцената…

Pink Martini

С Pink Martini нагоре, все към сцената…

Сряда е! Вървейки си безметежно по един от софийските булеварди, много напомнящ Bd.Saint-Germain в Париж, с една много симпатична песничка на уста, текстът на която гласи, че точно днес не ми се работи („Je ne veux pas travailler“), се приближавам все по-близо до зала 1 на НДК, където тази вечер ще се потопя в едно романтично преживяване с музиката на Pink Martini. И интуицията ми съвсем не ме подведе, дори бих казала малко бе подценила предстоящото, въпреки оправданото ми недоволство, че концертът на Pink Martini е в Националния дворец на културата.

Pink MartiniРазбирам, че залите в София са малко за подобен тип събития, но ми се искаше да не преживея доматеното пътешествие от Турция, Гърция, през Неапол, Париж… закована на седалката в залата, поклащаща глава в такт с виртуозните изпълнения. Тиквата ми се въртеше в такт със смесица от джаз, латино, lounge, класическа музика и още не знам и аз какво… Но разни хора, разни интереси. По-голямата част от публиката на концерта се наслаждаваше кротко на Pink Martini.

За радост на тялото ми, което ми се сърдеше, че почти час си остава седнало в компанията на Pink Martini, се раздвижих при леко режисираното и малко „спонтанното“ желание на вокалистката да поразмърда публиката, да я изправи на крака и всички заедно да се отпуснем и да забравим неприятните реплики от рода „Може ли да седнете, нищо не виждам!“. И в крайна сметка й се получи. Успя да ни припомни, че сме безнадеждни мечтатели, които понякога губят смисъл, но винаги са устремени към места със зелена трева и са отворени да споделят пътя до там с някого…с танцувална  стъпка, разбира се! (“Splendor in the grass”).

Музикалното пътешествие в цвят бордо акостира на бреговете на Лапландия, поднасяйки ни песен след песен, за да ни припомни, че след кратко време ще си подсвиркваме коледни ритми, а защо не и да се замеряме със снежни топки…