Когато слушането ОСТАВА в микро океана

Остава

Когато слушането ОСТАВА в микро океана

Добре дошли в моя ум! Приятно ми е, аз съм Мъничко човече. Работя като машинист, но искам много повече от това. Говоря и се смея като хулиган, когато съм бесен. Чакам нощта да дойде, за да ти кажа нещо интересно и пак ще си се гмурна в страхотния сън…

Случва се така, че един ден скачам във влака по-рано, за да пренеса своето прекрасно мини тяло в Sofia Live Club. Кондукторът връхлита в кабината ми и кряска наперено: „Всички места са заети, има и правостоящи, няколко шмекери пътуват гратис и се крият по тоалетните!

Любовна сцена, мисля си, объркан е целият свят, а му казвам: „Всичко повтаря се пак! Спирам влака и всеки ОСТАВА на мястото си!„. Освобождавам от скорост и влизам да обиколя коловозите. Кондукторът остава далеч зад мен да пази входа и да се вайка. Скоро ще се успокои и ще се вторачи в полята от слънчогледи. Двайсетина show off блондинки ще го хипнотизират с ентусиазирани поклащания от вятъра… или от вентилацията, може би…

OstavaОбикалям от вагон на вагон. Наистина има правостоящи. Най-много са се скупчили във вагон-ресторанта. Да не раздават безплатен шоколад? Не, не, безплатни са само мислите, помислям студено и откривам причината за стълпотворението – на живо в спрелия влак пеят и свирят ОСТАВА. Хм, не искам да мисля вече, така както умея… Значи пътуването София, Лондон, Париж и Берлин, може да продължи и без машинист. Вслушвам се в ритъма, завива ми се свят или пък светът се върти около мен?

Успокоявам се и си поръчвам джин с тоник. Барманът ме предупреждава: „Понякога напитката предизвиква скъсани струни„. Не намирам намека за уместен и изпивам джина на екс, когато чувам друг нежен глас редом до музиката на Остава – Raja. Един момент… Оказвам се неподготвен – гласът й е прекалено силен, а всички пътници са непонятно стилни, облечени в по-големи тела от моето. Прииска ми се да бъда огромен, да не излизам от кабината си и да извозя всички пътници до океана, без да разберат, че Голем кара малкото влакче.

От унеса ми ме изважда светкавицата на човека, който снима до мен. Иска ми се да запази този момент, за да покажа цветната снимка от вагон-ресторанта на моето дете. Междувременно квартет цигулки се присъединяват към композицията. Вече всички сме като скачени съдове и си губим времето в мисли. Високо вдигнати ръце и телефони осмислят декора на белите маски. На моето тяло не му трябва повече. Хилката ме връща като пинг-понг топче в кабината, където кондукторът все още стои като хипнотизиран. Включвам пак на скорост и използвам момента, за да му кажа:

Сексът ще го запазим за сутринта, а сега ти пожелавам… Лека нощ!“

[flickr_set id=“72157651613924719″]

Вижте също и: