Новозеландски Bree

Новозеландски Bree

(“не сиренето бри, бе бате… някъв поп изпълнител.”)

Или интелигентно забавление за улегнали

Миналото лято, разхождайки се из джентрифицирания център на столицата, беше трудно да се пропусне една протяжна струнна мелодия, която се изливаше от уредбата на почти всяко второ заведение. После и клипът на You’re So Cool се завъртя из социалките и някои хора почнаха да споменават името на Jonathan Bree като един свеж полъх в жегата на съвременната поп музика.

Съосновател на активната в края на 90те инди банда The Brunettes, както и на лейбъла Lil’ Cheif Records, базираният в Окланд Джонатан не е просто текстописец и певец, но и звуков инженер, музикант и продуцент. Сериозният му баритон и ясно изразеният му афинитет към меланхоличното поп звучене правят музиката му лесно разпознаваема и запомняща се. Сякаш автоматично запълва една празнина в колекцията ти от музикални файлове, за която не си подозирал.


Усещането на Reel Feel за съвременност пак не подведе образованата софийска публика. София беше официална спирка от европейското турне на изпълнителя. Но Sofia Live Club не беше пълен, може би даже и на 50%. Може би, защото беше сряда? Или заради билета? Някой беше казал, че няма да се оправим, докато не се научим да си плащаме за качество…

А качество имаше. Десетки шотове Bushmills за добре дошли още на вратата. Cheers! Десетки усмихнати лица на приятели и познати, дошли с ясната цел да си прекарат добре, да се почувстват част от света.


Усмивки в групата на сцената обаче нямаше. Нямаше и лица. Маски, върху тях някакви чорапи или трико и отгоре ретро перуки. Умерени, въздържани жестове. Малък екран с опростени визуални послания. Скромна хореография и движение, но изключително магнетично присъствие. Както и музиката – проста и функционална. Фънки бас рифове и търкалящи се барабани. Семпли синтезаторни мелодии и размазващи струнни. Проличаха си огромният труд и смисъл, вложени в тази “дизайнерска” семплота. Както и поведението на самия изпълнител. Бавно, спокойно и сигурно, той прокарваше своите послания.

Понякога се оттегляше назад, за да отстъпи място на бек вокалистката или на китариста, заставаше статично и се сливаше с екрана. Размишляваше. Добре премереното осветление създаваше акценти върху части от телата на музикантите и танцьорките. Така, погледнати отдалеч, те създаваха една жива картина, която навяваше лек гняв, тъга. Нещо неизживяно и забравено. Приличаше на филм от 60-те. Или 80-те?

Но най-силно удряха текстовете. Точни съвременни метафори и болезнени сравнения. От директната ирония, присъща на островитяните, до откровеното “Fuck It”. Може би затова бяха и маските. Обобщаващи, те правят личното универсално.

След концерта Джонатан и бек вокалистката прекараха дълго време в коридора и се снимаха с феновете си. Без лица. Без големи жестове. Без да говорят. Умора и отегчение, силно контрастиращи с усмивките и еуфорията наоколо. Останаха в роля до края, когато домакинът им ги изведе да си почиват. Заслужено.

А на мен финалните строфи на You’re So Cool цял ден не ми излизат от главата. Грубо преведени, звучат така:

“Намирайки утеха в привилегията да следват,

повечето хора се смачкват в подчинение.”

Който, както иска да го разбира.

текст: Иво Иванов

снимки: Гроздан Георгиев