Няма „мац“, няма „писи-писи“. Котките не са вчерашни…

Няма „мац“, няма „писи-писи“. Котките не са вчерашни…

… и именно заради това повече от 35 години мюзикълът „Cats“, композиран от Андрю Лойд Уебър и написан от Томас Елиът, драска по сетивата.

„Cats“ освен успешен мюзикъл (и заради това) е и марка, която е мерило за добро представление. Такова беше и изминалото шоу в зала 1 на НДК. Декори, изпълнение, присъствие, страст – всичко е в синхрон, за да те накара да завидиш на тези Jellicle Cats… А завидиш ли им, ставаш част от техния свят.

И спомените са толкова живи, сякаш се плъзгат по всяка една гънка от тялото на котките. Всяка една със свое собствено „аз“ („мяу“), демонстриращи човешките си черти. „The Jellicle Cats“ са повече от просто котки. Те имат свои истории, които не спират да споделят. Една от най-популярните от тях е изпълнена зашеметяващо от Джоана Ампил, превъплътена в Гризабела. Болката от неприемането от общността, към която някога е преживяла, в която се е чувствала щастлива, я кара да заслужи спомените си… дори и в смъртта.

„Cats“ пресъздава образи и ситуации, които хората познават по-добре от котките, но в които не могат да реагират грациозно като тях. Тогава идва на помощ перфектната хореография и изтънчените линии на артистите. Заради тях бих гледал пак и пак мюзикъла. Всяка една котка вълнува окото, а поради пъргавостта и изяществото на цялата клика, не можеш да задържиш поглед само върху една. Всяка си тежи на мястото и в същото време изчезва от него.

Главите на хората около мен подскачат в бясно следене на котешките стъпки, които прескачат декори, оркестрини и опашки. Не ти позволяват да се отегчиш, да не навлезеш в тяхната грива и да не спреш да следиш галантните им движения. Танцът, мелодията и изпълнението компенсират липсата на ясна сюжетна линия. Така е било при Cats, така и ще бъде.

Въпреки, че имаше антракт, всичко свърши твърде бързо. Професионализъм с животинска душа. Изтънченост с опашка. КОТКИ над коли. КОТКИ във въздуха…