Impossible Fest 2015. В страната на чудесата.

Impossible Fest 2015. В страната на чудесата.

Разклатена от петъчно-съботно-неделни добродневия, нощта преди новата седмица, пропадам в уютната дупка на Impossible Fest 2015.

IF…

Вече безвъзвратно са се изтърколили две от трите вечери на феста и ми просветва, че третата ще е съдбоносна. Великани и джуджета щели да се изправят на манежа в ДНК срещу дългосвирещи жаби, засмукващи с езиците си наситени пиксели. За капак и куфар, се очаквало да се отбият и извънземни от Гърция?! Такива чудеса ми обеща Мартенския Заек (с жилетка, кариран панталон, часовник и шал) и се спусна в дупката. Последвах го.

След нощи под/в/на строежи и под/в/на Витошки звездни куполи, можеше да изпусна и последния вагон на Impossible Fest 2015.

Чу как Заека си говори: „О, божичко, божичко! Ще закъснея!“ (По-късно, като размисли, стори й се, че би трябвало да се зачуди; но в минутата не намери нищо необикновено.)

Влизам си под кожата (тоест в ДНК-то), точно когато трябваше да не съм на време и с достолепно удовлетворение разбирам, че не съм закъсняла само аз. Saturated Pixels още каканижат мелодии и забавляват шапкарите наоколо. А в дупката те са точно толкова, колкото са и отвъд нея. В сърцевината на нуклеинова киселина се усеща като между огледала.

Под едно дърво пред къщата бе наредена маса, на която Мартенския Заек и Шапкаря пиеха чай. Между тях имаше една Катерица, заспала дълбоко; върху нея, сякаш бе възглавница, и двамата бяха облегнали лакти и приказваха.

Под тавана (дървото), някъде вляво и централно, са се наредили няколко балетично-авантюристични фигури, които гърчат тела, а наблюдаващите ги проследяват ефекта от консумацията си – я от чая, я от баничката, я от шишето, я от рибата…

Тоя кладенец или беше много дълбок — или тя падаше толкова бавно, че имаше време да се оглежда и чуди какво ли ще й се случи след това.

Така плавно, плавно, атмосферата на заглъхващия Impossible Fest започна да ме олюлява и да ми напомня, че след това ще се случат Nasekomix. Настръхващите звуци си говорят с визията зад манежа и май разбирам какво. Идва ново време, за Lady Song и нещо друго. Завивам се backманеж в уютни звуци и аха така да си остана, заслушана и хипнотизирана от хвърчащите консуматори отпред, Nasekomix се прибират. Иска им се още да наторяват и инжектират, но закъсненията в неделя не се извиняват. Надниквам в другия край на заешката дупка, само за да се шмугна в нея пак.

— Ще свикнеш с време — рече Гъсеницата, сложи наргилето в устата си и пак запуши.

Привикнала към паузите отпред и отзад, виждам малка чашка на бара с надпис „Изпий ме!“. Нажабурявам си устата и поглъщам Doesn’t Frogs. Аман от яка музика! Последният вагон от Impossible Fest е запазен само за мен. Осветлението и озвучаването е като в БДЖ – обичам дефектът да става на ефект и краците ми зарипват пред манежа. Дали не се превръщам и аз в балетист с крилца? Шумоленето на Doesn’t Frogs ме вкарва в подслоеве на заешката дупка, напомнящи за много други извън нея. И затова пропадането е толкова приятно. Скачам на батут, правя салто и хоп – изскачам пак навън. Все трябва нещо да изгубя или изпусна.

Alien Mustangs били най-яките и свирили само за заклети пиянки и пияни безработни. Заклех се следващия път (ако има такъв) да изгубя нещо друго…

Вместо чашите за чай ще прозвучат звънчетата на агънцата и дрезгавият вик на Царицата ще стане глас на овчарче, а кихането на бебето, крясъкът на Грифона и всички други чудновати звуци ще се стопят (тя знаеше) в смътната глъч на шумното и оживено имение и в далечината мученето на кравите ще замести тъжното хълцане на Лигавата Костенурка.

И видео от вечер предишна, невъзможна…

Вижте също и: