Capoeira não pode parar

Capoeira não pode parar

По добра и “стара” традиция тази година ние отново се присъединихме към “София диша”. Участвахме през първата и последната неделя от фестивала и го направихме до голяма степен неформално – както според мен е за предпочитане.

Автор: Иван Петков

Не беше демонстрация или представление, а просто се събрахме да поиграем.  Vadiação, казано по „капоейристки“. С други думи, леко, спокойно, без да си даваме зор. Което не значи, че не се забавляваме или не играем истински и сериозно. А просто значи, че се чувстваме на мястото си, нямаме очаквания за това, което предстои, нямаме план, а го оставяме то само да покаже. В този ред на мисли, капоейрата е най-хубава, когато възникне спонтанно. Събираме се да играем, ясно е, пуснали сме събитие във Фейсбук и всички са известени. Кой ще дойде, не се знае до последния момент, но реално всеки е добре дошъл да участва, независимо от това дали се занимава с капоейра или не. Както се пее в една песен: Angola é pra todo mundo, que tem amor para aprender, Ангола е за всеки, който има желание да се учи. („Ангола“ е вид игра или стил в  капоейра).  И така, ето ни там – зад църквата Св. Седмочисленици или малко встрани от самата Витошка, без да се набиваме на очи, но все пак около нас бързо се събират хора, някои от които може би си дават сметка какво предстои, а други като че ли за първи път чуват звука на беримбау и с интерес очакват да видят какво ще се случи после.

Започваме с музика и няколко песни, а когато родата (кръгът заедно с играещите капоейра и онези, които ги наблюдават, пеят и пляскат) вече се е оформила, двама застават клекнали пред беримбауто (ao pé do berimbau, „в краката на беримбау“) и изчакват да получат позволение. След това се впускат в родата, където всеки според собствените си способности, а и находчивост, участва в играта. Един е по-сдържан и внимателен, друг по-директен и провокативен, трети демонстрира акробатичните си умения и се гъне по невъобразими начини. С Геш играем и през минута спираме и обикаляме вътре в кръга,  защото тоя ден играта ни се получава със засечки и заплитания. Обикалянето на кръга е нещо като пауза, когато се стигне до крайно положение в рамките на микро-игрите – случващи се вътре в самата игра – между двама участници или когато единият или двамата просто искат да си починат. Явно днес е така. Не е проблем, пак има закачка, въпреки по-рязката донякъде игра. Други играят по-динамично, игрите са по-продължителни, всеки внася в играта собствените си възможности, настроение и разбиране. По тази причина София диша е и едно от най-очакваните от мен самия събития през лятото, защото се превръща в повод да се съберат хора от различните групи по капоейра и просто да играят – извън рамките на една по-скоро учебна среда в залата или покрай някое събитие и уъркшоп, където нещата са по-формализирани и регламентирани. На София диша капоейрата също диша и колкото пъти досега сме имали рода към фестивала, толкова пъти е било приятно и забавно именно по горепосочените причини. И тогава е съвсем вярно, че *капоейра не може да спре. Аха-аха да приключим и някой се присеща за песен, която не сме изпяли, другите веднага се включват с инструментите и родата отново се вихри с пълна сила. И накрая пак по добра и „стара“ традиция полицията идва и учтиво ни моли да приключим, защото междувременно е минало 22 часа. Кога точно е минало, никой не е разбрал…

Вижте също и: