Уличността като артистизъм

buskers

Уличността като артистизъм

Начини за възприятие

Безсмислено трагично е описанието на понятието уличница, а още толкова романтично е изслушването на уличните музиканти.  Busker-ите и уличниците имат способност да са удивително отвратителни, независимо забавни, изчислимо издръжливи, дъждовно красиви, въпреки че иначе и те са просто прости минувачи. Те имат способност, защото смеят да се показват незабележимо.

Уличността на един артист се изразява не в артистичността му, а в мераците му за пространство. Атмосферата без покрив внушава усещане за публична свобода. На улицата, можеш да правиш всичко, което и вкъщи, но пред други очи. Доброволно пускаш Big Brother вкъщи, само когато усещащ, че навън е у дома. Несъобразителността на открито потиква талантливи и бездарни екзибиционисти (в смисъл, че представят- те не стряскат с голотата си, въпреки че я разкриват) да отпуснат сетивата си и да:

А) изкарат някой лев

Б) избият някой комплекс

В) се чувстват добре

Г) забавляват сетивата на другите

Д) се упражняват.

Busker-ите избират повече от един отговор и той винаги е правилен. Защо обаче не всеки може да преодолее бариерата и свободата на пространството? Прекалено добрата дресировка и неспособността за надзъртане зад зависимостта на шаблонна предписана дейност, довеждат до атрактивността на тези, които дръзват да се представят без бариери. Защо екзибиционист е отвратна дума? Защо по презумпция уличните артисти биват възприемани като прошляци. Пол Макартни, Бон Джоуви, Ги Лалиберте, създателят на Cirque du Soleil, Трейси Чапман, Боб Дилан, Луис Армстронг, Дъ Руутс, Шерил Кроул, Робин Вилиамс и кой ли още не използват за първата си изява улицата. Непринудените им демонстрации на открито водят до грубата представа къде са и какво впечатлява – без маска.

А българските екзибиционисти? В България до момента са се провели  два фестивала на уличното изкуство под шапката на TEREN music – на 13 януари 2011 г. в аулата на университета и на 17 септември 2011 г.  на открито, пак в София пред църквата „Св. Неделя“. И двата малко пообъркаха представата за уличността на артистите – представиха busker-ите като носители на повече аристократизъм и способности от инстутиционализираните имена от афишите.

В очакване на третата партида от улични артисти, събрани на куп и радващи множеството, можем да се замислим какво всеки от нас може да представи на улицата и какво може да научи от нея и тях – неосмелилите се.

И един приятен акцент от текста на Иван Димитров „Уличните музиканти в София“, който подсказва, че нерегламентираната уличност не е позьорско занимание:

Сутринта на 12 януари 2007 вестник Washington Post провежда следния експеримент във вашингтонското метро: известният цигулар Джошуа Бел се съгласява за около един час да влезе в ролята на уличен музикант. Основният въпрос, който си поставят журналистите, е до каква степен минувачите ще му обърнат внимание, ще възприемат ли те класическа музика, издържала проверката на времето, поднесена им от всепризнат виртуоз? Джошуа Бел, 39 годишен всепризнат виртуоз, слиза от такси пред метрото със своята цигулка в ръка – „Гибсън Екс Хуберман“, изработена през 1713 от Антонио Страдивари и застава на място, където обикновено свирят улични музиканти. Бел започва импровизирания си концерт с „Шаконата“ на Бах и цели три минути минават преди нещо да се случи – мъж на средна възраст регистрира присъствието му с поглед. Половин минута по-късно една жена пуска пари в шапката му. На шестата минута друг минувач се спира за малко да послуша изпълнението. За общо 43-те минути от изпълнението 7 човека се спират поне за минута, 37 му пускат пари (бързайки), а 1070 души го отминават, без дори да го погледнат. От всичките тези хора го разпознава един-единствен минувач – жена, която е присъствала на негов концерт три седмици по-рано. Друг минувач се заслушва и, завладян от музиката, остава около три минути пред Бел. В края на експеримента в шапката на Бел има 32 долара и нещо.“

Пролет е. Ще се видим навън.

[media link=http://www.youtube.com/watch?v=lc41gegPUeE]