Тъмно е в нощта с „Ноктюрно“ и „Смърт във Венеция“ настъпва

britten

Тъмно е в нощта с „Ноктюрно“ и „Смърт във Венеция“ настъпва

    „Моята тема е състраданието,
което войната събужда.
Поезията е в състраданието.
А един поет може само да предупреждава
с творбите си.”

Бенджамин Бритън

За първи път присъствам на филм, на който си тръгват толкова много хора от публиката само 10 минути след началото на прожекцията. Въпреки думите на режисьора Тони Палмър, че филмът няма да ни хареса, останахме не само 10 минути, но и до края на световната му премиера в кино Люмиер. Не бях прочела резюмето и нямах точна представа какво да очаквам, единственото което знаех е, че подобен тип филми не са за масова публика и най-вероятно ще е малко шокиращ. Да, „Ноктюрно“ е шокиращ.

Филмът пресъздава биографията на Бенджамин Бритън – гениален композитор и виртуозен пианист. Израснал и живял по време на Първата и Втората световна война, творчеството му пресъздава ужаса от смъртта. Зловещото звучене на музиката във филма е подсилено от сменящи се документални кадри на веещи се купчини мъртви хора от концентрационните лагери в Германия и Полша. Всяка следваща ария от Военния реквием на Бритън, съпътствана от смразяващ шокиращ кадър, принуждаваше зрителите в кино Люмиер да избягат, а дисплеите на телефоните на останалите не спираха да светят с надеждата, че са изминали 138-те минути на филма. Но времето тече бавно…като на война.

Ето поредният оперен певец в черно пее арията си от „Ноктюрно“ на черен фон, а оскъдна светлина, осветява съвсем леко само половината му лице. Тръпки полазват всички в залата, а на екрана съвременници на Бритън разказват за таланта и гениалността на композитора, точат се протяжно спомени за живота и работата с него. Кадър подир кадър, сцена подир сцена, хората разказват, армии се обстрелват и трупове се леят. С две думи – тотален “некомерс”. Може би, филмът щеше да бъде подходящ за по-масова публика, ако разказвачите и ретро кадрите бяха завъртяни по подходящ начин. Но в този случай малцината в залата нямаше да се смразят от ужаса на войните и да се замислят колко незначителни са ежедневните им проблеми на фона на масовата смърт.

И аз се замислих. Защо ми трябва да гледам такъв филм, който ме кара да се чувствам ужасно и да ми се повдига. Докато коментираме филма на after party-то в Matti D, отговорът на въпроса идва от само себе си – хубаво е да се гледат подобни филми, за да излезеш от комерсиалната черупка. Може би, трябва да отида на някоя опера или произведение на Бритън и да усетя музиката му без кадрите от войната и разказите на съвременниците му. Все пак произведенията на музиканта са пълнили залата на Метрополитън Опера многократно. Но тъй като Ню Йорк се намира през океана, със сигурност бих отишла в Софийската опера, ако някога поставят „Смърт във Венеция“. Продължавам да слушам с широко опулени очи.

Benjamin Britten – War Requiem

[media link=http://www.youtube.com/watch?v=GHNgfF19CTY]