6 цимбала и оркестърът да свири

6 цимбала и оркестърът да свири

Оставам дълго след края на концерта, не бързам да си тръгна, загледана в отблясъците на нощния Пловдив и все още чуваща 100-те цигулки…

Тези от вас, които са си помислили, че ще ви разказвам за някакви екзотични коктейли и кръчмарски изпълнения, може би ще трябва да отворят едно прозорче за търсене в интернет и да опитат пак. За останалите – мога да кажа само „браво“, защото и аз съвсем наскоро се запознах с наименованието на този странен инструмент. Просто обаче нямаше как да го подмина, тъй като именно шест такива заемаха централната част на сцената на Античния театър в Пловдив при концерта на самоуките музиканти от оркестъра на „100-те цигански цигулки“. Запомнящ се беше и единият музикант, който свиреше на основния цимбал и който въпреки, че беше колкото инструмента, с такава лекота движеше малките чукчета – сякаш пърхаха крила на пеперуди.

А „пърхане на крила“ се изтръгваше не само от цимбалите, но и от всяка от цигулките, виолите, виолончелата, че и дори от контрабасите и кларнетите. Сякаш музикалните ноти се гонеха във весела игра из цялата сцена, из всяко кътче на Античния театър, създавайки такова настроение, че публиката беше като омагьосана и едва сдържаше ръкоплясканията си и възгласите си „Браво!“. Не знам дали заради откритото небе, топлата нощ, отблясъка на прожекторите по руините или невероятната музика, която създаваха музикантите на сцената, но и аз се чувствах като омагьосана. Запленена и въвлечена в циганските ритми, песента на чучулигата, Щраусовия валс, с душа подскачаща в чардаш и „кан-кан“.

Рядко ми се случва да не искам концерт да свършва, но този беше такъв. Исках да слушам още и още, да се любувам на отдадеността, с която музикантите свиреха, на грейналите им лица при всяко от избухващите спонтанни ръкопляскания. А като се сетя, че всички те са самоуки и не познават нотите, или поне така е било при спонтанното създаване на оркестъра, косите ми настръхват. Настръхват и когато по подаден тон от тях, цялата публика тихичко запява и при спирането на музиката над Античния театър остава да се носи единствено тази песен – песен на пленени от музикалния талант хора, безкрайно благодарни за поднесената радост.

Оставам дълго след края на концерта, не бързам да си тръгна, загледана в отблясъците на нощния Пловдив и все още чуваща 100-те цигулки…