„Ти си мома, стой си дома“ – казаха Оратница, ама не.

Оратница MIxtape 5

„Ти си мома, стой си дома“ – казаха Оратница, ама не.

В ролите участват:

Чилиеца Хавиер
Розмари Де Мео
Lazy Face
Оксфордската запетайка
Vox Box – демек SkilleR & Терзийски
Kottarashky
Джийзъс
И баща му – Миро Морски

Сряда като сряда.

Рано ранила Гергана, станала та се умила, чилийски каучсърфър си поздравила, бразилско кафе си изпила, американска музика си послушала, немски обувки си сложила, на испански отишла, историята на една циганка да разбере.

Следобяда.

Говорим си с Хавиер за смисъла на живота и що е да си хипи. Говори ми с гузен поглед след ракиеното му падение в неделя. Виждал бил по улиците само тъжни, намръщени и загрижени за пари хора. По-добре било всеки да си стегне багажа, да скъса със системата и да обича къде, каквото свари. Не е вярно. Не е прав. Хипи tonterías – мисля си.

„Българинът е смачкан като фас.” – изсъсква таксиджията в жлъчно негодувание. Сещам се за едно интервю и една мъка ме наляга.

Интервюто:

Розмари Де Мео: „Ние сме бедстващ народ, защото чувстваме земята си като наказание, постоянно искаме да емигрираме. Когато един народ започва постоянно да мрази земята си тя няма енергия, никой не я полива и на този народ му линеят корените. Няма как да расте един силен дъб върху суха, пуста земя.”

Ровя трескаво за пафтите си в гардероба. Да си докажа разни неща. Отивам на Оратница. Душата ми е гладна за българско в конска доза. Слуша ми се вековно традиционно нещо, могъщо и магическо, което да усетя с корена си, да ми разиграе сърцето, та да ми олекне.

Mixtape 5 / Голямата зала:

Бързо преминава от обещаващо празно в ужасяващо пълно. Загрявката започва Selector Lazy Face и се поклащаме, поглъщайки с очи нахлуващия народец. И в другата зала има концерт, съблазнително интересен, но си забравих другите самоличности в часа по испански. И who gives a fuck about an Oxford comma, така или иначе?

Vox Box напрягат въздуха отведнъж и се чувствам като муха в тъпан.

SkilleR ни помпа с щастие и гордост, а Павел Терзийски доукрасява ритмите, пригласяйки. Всичко е във възторг. Следва Kottarashky, който умело ми се изплъзва, за да говори нещо със саундчовека и тихо се качва на сцената. За първи път го слушам и не знам защо очаквах, че ще пее. Разни хора ми се смеят и навеждам глава. Ийсус е целият в бяло, с дълга руса права коса и стои на стълбите. Не се сдържам, то е от ваниловата водка, и отивам да го питам неудобни въпроси. Той изважда 3 пръста и иска да си избера обяснение от светата троица. Изоставям го, за да се боря за паркоместа на бара.

Оратница MIxtape 5Там един от Ямайка.
Долу двама от Япония.
Вляво трима от Испания.
Горе четирима от Оратница.
Оратница се качват най-накрая и започват уверено, но леко.

Фотографи дразнещо нарушават святото пространство зад сцената, за да снимат музикалните геройства.
Отдавна чакащите инструменти на сцената са кахон, кавал и две диджериду. Всички тръпнем в очакване… А къде е Миро?

Докато го чакаме се сещам за онзи път, когато го свалиха от трамвай 18 на Семинарията и как тогава ми се видя толкова автентичен и земен човек, че чак, нали, да го глобят контрольори. Няколко месеца след това с международния гювече-състав The Turbans подпалиха MAZE и окончателно ме влюбиха в балканския фолклор и анархо-пънк оттенъците му, звучащи от цигулки, кахони и начина, по който музиканти от пет различни националности знаят и пеят песни на Тодор Колев.

Миро се качва. Ех, къде са тия контрольори сега да ги видя как ще го свалят.

Питат ме: “Почна ли хорото?” Вдигам гайтан вежди, но бързо хорото ме избутва и понася из Mixtape 5. Няма трева, нито морава, но има боси хора и струпани ранички около палатков огън. Деница Христова на гъдулка разказва историята за Ежко Бежко и Костенурката в песен. Закачливо и от друг век сякаш ни пита: „Разбрахте ли историята? За някой има ли нещо неясно?” Смеем се. Кой ли слуша историята – хорото се вие по балкана, а поуката ще си я вземем така или иначе утре сутрин. Деница мърда пръсти по гъдулката като крака на стоножка. Сигурно е труден инструмент, но не показва. Широки усмивки. „Аз съм мечка!” – казва Миро и започва да се премята по сцената мечешки. „На EXIT сме тази година!” – и пак всички сме горди и тъжни едновременно.

Защо тъжни? Заради Марийка Карагюзлийка и тия пусти църни очи ли? Заради онуй лудо полудело, друга залюбило? Не. Май, май ни е тъжно, че не си стоим у дома, да си поливаме градинката и да си отглеждаме още Оратници.

Дръннаха разни струни из нас.

Разтанцува ни се душата.

Поиска още.

Пуста орисия…

Вижте също и: